Маргарет Уэйс - Драконите на изгубената звезда

Той откачи една от торбите си и преди Палин да е успял да го спре, разпръсна съдържанието й на пода.

Сред птичите яйца, перата от крила, мастилничките, бурканите с конфитюр, огризките от ябълки и нещо, което очевидно бе служило някому за изкуствен крак, като редки скъпоценности в светлината на свещта проблясваха частите и на самото Устройство за Пътуване във времето.

— Я гледай, какво е това? — попита гномчето и приклекна до съкровищата на кендера. Започна да рови из купчината. — Зъбци, заврънкулки и кактаммувикаха… тезичародейскитеработи. Съжалявам за техническия език — допълни, като хвърли поглед към Тас и Палин, за да види дали ги е впечатлил. — За аматьора е малко объркващо. Не съм сигурен как точно да ви го обясня по-ясно. — Той започна да събира частите една по една, като оглеждаше всяка извънредно подозрително. — Както и да е, изглежда обаче, че устройството, за което говорехте, не е в подходящо работно състояние. И това не е предположение, обърнете внимание, а мнението на професионалист.

Когато най-сетне събра всички части в предната част на туниката си, Гатанко отнесе всичко до една маса. Сетне извади забележителния си нож, който освен това беше и отвертка, и се захвана за работа.

— Ти, момче — махна с ръка към Палин. — Донеси ни нещо за ядене. Сандвичи. И кана тарбиански чай. Колкото по-силен го направиш, толкова по-добре. Ще бъде дълга нощ.

Разбира се. Магьосникът най-после си припомни историята на устройството. И най-сетне проумя значимостта на гнома.

Очевидно същите мисли се въртяха и в ума на кендера, понеже наблюдаваше Гатанко с очи, в които се четеше липса на надежда и мрачно нещастие.

— Къде беше, Маджере? — попита настоятелно Даламар, когато магьосникът влетя през вратата на библиотеката. Мрачният елф беше изнервен до крайност. Явно досега нетърпеливо бе крачил напред-назад. — Забави се! Откри ли Устройството?

— Да. Но го намери и гномът. — Палин го изгледа внимателно. — Идването му тук…

— … завършва цикъла — довърши елфът.

Палин поклати глава. Огледа стаята.

— Къде е Златна Луна?

— Поиска да я отведа в старата лаборатория. Каза, че според указанията, които имала, срещата щяла да се проведе там.

— В лабораторията? Безопасно ли е?

Даламар сви рамене.

— Освен ако не изпитва панически ужас от миловидни, пълзящи животинки. Те са единствената опасност там.

— Могъщата лаборатория — произнесе с горчивина Палин, — източник на власт и магия. Сега — просто хранилище за прах и убежище на двама обезсилени, застаряващи мъже.

— Говори за себе си. — Мрачният елф положи длан на рамото му. — И говори по-тихо. Мина е тук. Трябва да тръгваме. Вземи лампата.

— Тук? Но как…

— Очевидно има свободен достъп до Кулата ми.

— Няма ли да присъстваш и ти?

— Не — отговори късо Даламар. — Освободиха ме, за да си гледам работата. Идваш или не? — попита нетърпеливо. — Не можем да променим нищо. Златна Луна трябва да се оправя някак и сама.

Палин все още се колебаеше, но в крайна сметка реши, че най-малкото ще помогне на Учителката, като държи елфа под око.

— Къде отиваме?

— Оттук — спря го Даламар, преди магьосникът да е продължил надолу по стълбите.

Спътникът му се обърна и прокара ръка над стената, произнасяйки едва чута магическа дума. Върху камъните се появи съвсем слабо грееща руна. Даламар отново прекара ръка, този път над руната. В същия момент част от стената се отмести встрани и разкри зад себе си стълбище. Когато влязоха вътре, чуха как нечии тежки стъпки отекват из цялата Кула. Минотавърът, както можеше да се предположи. Вратата се плъзна обратно зад гърба им, отрязвайки напълно всички шумове като с нож.

— Накъде води? — прошепна Палин и издигна лампата в ръката си.

— Към Стаята на Съществата — отвърна Даламар. — Подай ми светлината. Ще вървя пръв. Познавам пътя. — След което започна да се спуска бързо надолу, а мантията шумолеше около глезените му.

— Сигурен ли си, че никое от тези „Същества“ не е оцеляло? — попита с гримаса Палин, припомняйки си историите за някои от по-отвратителните творения от експериментите на своя чичо.

— Да, измряха отдавна, бедничките. — Мрачният елф спря и погледна нагоре към него. Тъмните му очи блестяха в светлината на лампата. — Но Стаята на Виденията е на мястото си.

— А! — кимна разбиращо магьосникът.

По времето, когато Рейстлин Маджере станал господар на Кулата на Върховното чародейство в Палантас, той започнал да прекарва голяма част от времето си в концентрация и опити да усили уменията си: било то магически, светски или политически. За да бъде в течение със ставащото по света и особено с онези от събитията, които го засягали пряко, Рейстлин използвал част от магията си, за да създаде прозорец към света. В най-дълбоките подземия на Кулата, архимагьосникът беше построил малък басейн, пълен с омагьосана течност. Всеки, който погледнеше в басейна и успееше да извика в съзнанието си спомена за точно определено място, можеше с лекота едновременно и да види, и да чуе какво се случва там в момента.