Маргарет Уэйс - Драконите на изгубената звезда

— Спете дълго — казваше душата на Гилтас на всички тях. — Не ставайте прекалено рано на сутринта, понеже щом се събудите, не ще посрещнете нов ден, а края на дните си. Слънцето в небето не изгрява, а залязва. Светлината му носи нощта на мрака и отчаянието. Но спете, спете в мир. Нека бдя над спокойния ви сън.

— Ваше величество — каза нечий глас.

Гилтас не искаше да му обърне внимание. Знаеше, че щом се обърне, щом се вслуша и отговори, магията на мига ще се разбие на парчета. Душата му щеше да се върне в тялото, а народът на Квалинести щеше да открие, че сънят му е нарушен от видения за дим и огън, кръв и бляскаща стомана. Опита да се престори, че не е чул, ала дори и така виждаше, че ярките сребърни звезди започват да слабеят, а по небето се разлива бледа руменина.

— Ваше величество — каза нечий друг глас.

Зора. А със зората — смърт.

Гилтас се обърна.

— Наместник Медан — произнесе с едва загатната студенина в тона. Отмести очи от водача на Мрачните рицари на Нерака към човека до него, към собствения си доверен прислужник. — Планшет. От вида и на двама ви личи, че имате новини за мен. Наместник Медан, ще чуя първо вашите.

Алексиъс Медан, мъж от расата на човеците в петдесетте си години, се поклони почтително на краля, но в действителност и той, и Гилтас знаеха, че Медан е истинският управник на Квалинести и че е бил такъв още откакто, трийсет години по-рано, Мрачните рицари на Нерака бяха завладели страната по време на Войната с Хаос. Гилтас, от своя страна, беше известен на света като „Марионетния крал“. Рицарите бяха взели решение да оставят очевидно слабия и постоянно боледуващ младеж на трона, за да умиротворят народа на елфите и да им създадат усещането, че все пак са запазили някакъв контрол над държавата си. В реалността наместникът бе човекът, който дърпаше конците на марионетката, а държавникът Палтейнон — могъщият сенатор от Талас-Ентия — диригентът, който оркестрираше музиката за представлението.

Както обаче бе открил през изминалия ден Медан, все пак бяха сполучили да го измамят. В действителност Гилтас се оказваше не кукла на конци, а изключително надарен актьор, играещ ролята си на изпълнен с колебания и слабости крал, само за да прикрие участието си на водач в съпротивителното движение на бунтовните елфи. Младежът бе заблудил наместника напълно. А марионетката внезапно бе прерязала сама конците си и танцът, който изпълняваше сега, се съпровождаше от музика изцяло по нейно желание.

— Изоставихте ни с настъпването на вечерта. Нямаше ви цяла нощ, Наместник — спомена простия факт кралят и го погледна подозрително. — Къде бяхте?

— Бях в щаба си, Ваше величество. Както, между другото, ви споменах малко преди да изляза — отвърна Медан.

Наместникът бе висок и добре сложен. Въпреки петдесет и петте си години обаче — или може би тъкмо поради тях — се стараеше да не губи форма. Сивите му очи контрастираха с тъмните коси и вежди, придаващи му сериозност, която не го напускаше, даже когато си позволяваше да се усмихне. Лицето му бе потъмняло от слънцето и обветрено от живота на открито. Всички знаеха, че в младостта си е служил като драконов ездач.

Гилтас хвърли бегъл поглед на Планшет. Прислужникът кимна незабележимо. И погледът, и кимването обаче, бяха забелязани тутакси от наместника. Той стана още по-мрачен.

— Ваше величество, не ви виня, задето не ми се доверявате. Казано е, че кралете не могат да си позволят лукса да изпитват доверие към когото и да било… — започна Медан.

— Особено към завоевателя на собствения ми народ, под чийто ботуш изнемогвахме в продължение на трийсет години — прекъсна го Гилтас. Във вените му течеше кръвта и на елфите, и на човеците, макар да преобладаваше тази на елфите. — Ето, че ни освободихте, за да ни предложите ръката, с която стискахте гърлата ни. Навярно ще ме разберете, сър, когато казвам, че все още чувствам желязната ви хватка около гръкляна си.

— Добре казано, Ваше величество — отвърна Медан с лека усмивка. — Вече споменах, че одобрявам бдителността ви. Иска ми се да имах поне година, за да ви докажа лоялността си…

— На мен? — попита с едва доловима язвителност младежът. — На „марионетката“?

— Не, Ваше величество — отговори наместникът. — Лоялността ми към страната, която започнах да чувствам като свой дом. Предаността към народа, към когото започнах да изпитвам уважение. И към вашата майка. — Той не добави „която обикнах“, макар дълбоко в сърцето си да го беше изрекъл.