Маргарет Уэйс - Драконите на изгубената звезда

Магьосникът изтри сълзите от очите си и видя, че пред тях спираловидно се издигат сребърни стъпала. Издигаха се право нагоре и изчезваха в завесата от дим.

— Да се покатерим! — подкани го кендерът.

Палин поклати глава:

— Безполезно е. Стълбата не води доникъде, Тас. — Думите му излизаха с мъка. Имаше чувството, че гърлото му е започнало да кърви. Връхлетя го още един пристъп на кашлица.

— Напротив, води — възрази кендерът. — Не съм сигурен къде, но последния път, когато бях тук, тъкмо се канех да се изкача, само че реших да се върна обратно във времето, за да ме настъпи гигантът. Естествено, след това промених решението си — допълни забързано. — Както и да е, тогава видях, че… Я гледай! Ама това е Карамон! Здрасти, Карамон!

Палин вдигна очи и с мъка се взря през дима. Чувстваше се така зле, че когато видя баща си да стои на върха на Сребърната стълба, нямаше време да се учудва. Веднъж вече Карамон бе дошъл при своя син в Цитаделата на светлината, за да го разубеди в намерението да убие Тасълхоф. В този момент виждаше баща си такъв, какъвто го бе запомнил отпреди да умре — стар, но все така в цветущо здраве. Сега обаче лицето на Карамон му се стори по-различно. Вече не изглеждаше така, сякаш всеки момент е готов да се разсмее гръмогласно на някоя шега. Очите, които бяха виждали толкова мъка и болка, но независимо от това запазваха светлината на надеждата в себе си, в този момент го наблюдаваха някак отдалечено, като че търсеха някой или нещо, но не го намираха.

Кендерът се катереше нагоре и развълнувано бърбореше към Карамон, който обаче запазваше мълчание. От приятеля му го деляха едва няколко стъпала и не след дълго почти го беше достигнал. Щом обаче магьосникът реши да го последва, сложи крак на първото стъпало и вдигна поглед нагоре, откри, че блестящите сребърни стъпала пред него внезапно са се умножили и се простират нагоре безчет, към самия безкрай. Нямаше сили да ги изкачи и знаеше, че ще го оставят тук. Ала веднага щом постави крак на второто, го лъхна струя свеж въздух. Пое си дъх с благодарност. Вдигна лице и видя над себе си синьо небе. Вдъхна още веднъж и започна да се катери. Сега разстоянието му се струваше далеч по-кратко.

Карамон стоеше на върха и чакаше търпеливо. Вдигна призрачна ръка и им даде знак да се приближат.

Тасълхоф най-сетне се добра до последното стъпало, за да разбере, точно според думите на магьосника, че Сребърната стълба не води доникъде. Стъпалата просто свършваха. Следващата крачка щеше да го отведе през ръба. Някъде далеч под тях черният дим от умиращия Лабиринт от жив плет се извиваше като грозен водовъртеж.

— Какво да правя сега, Карамон? — извика кендерът.

Палин не чу някой да му отговаря, но Тас очевидно се заслуша.

— Ей, че хубаво — извика той. — Ще полетя точно както драконидите!

Магьосникът изкрещя ужасено. Той се хвърли напред, опита се да улови кендера за края на ризата и пропусна.

Тасълхоф извика радостно и скочи от последното стъпало с разперени ръце. Полетя като птица и изчезна надолу в дима.

Палин стисна стъпалото. В отчаяния си опит да улови кендера едва не се беше прекатурил заедно с него. Зачака със свито сърце за предсмъртния крясък на Тас, но чуваше единствено припукването на огъня и рева на драконите.

Вгледа се във въртеливия дим и потръпна. Потърси баща си, ала Карамон вече не се забелязваше никъде. На мястото му се виждаше един приближаващ червен дракон. Крилете му закриха и малкото останало парче синьо небе. Драконът протегна хищни нокти с намерението да изскубне Палин от стъпалото и да го отнесе обратно в затворническата килия. Магьосникът почувства умора. Вече не искаше да се страхува. Желаеше единствено да си почине от този страх. Завинаги.

Сега знаеше накъде води Сребърната стълба.

Към смъртта.

Карамон беше мъртъв. Синът му скоро щеше да се присъедини към него.

— Поне — изрече спокойно, мрачно — никога повече няма да бъда затворник.

Той скочи от стъпалото… и се приземи тежко на една страна върху твърд каменен под.

Сблъсъкът беше напълно неочакван. Ето защо дори не бе направил опит да го омекоти. Изтърколи се разтърсващо и се удари силно в някаква каменна стена. Изненадан неприятно, объркан и смаян, магьосникът просто се втренчи в тавана, без да може да повярва, че все още е жив.

Тасълхоф се наведе над него.

— Добре ли си? — попита, но не го изчака да отговори. — Виж, Палин! Не е ли страхотно? Каза ми да намеря Даламар и аз го направих! Той е тук! Но не мога да открия Карамон. Никъде не се вижда.