Маргарет Уэйс - Драконите на изгубената звезда

— Успя! — извика весело Тасълхоф. — Получи се!

Сплашени от ужасната съдба, постигнала другарите им, останалите дракониди се взираха в Палин с омраза, но и с новопоявило се уважение.

— Ще тръгваш ли най-после? — извика вбесено магьосникът.

— Идваш ли? — колебаеше се кендерът.

— Да, да те вземат всички демони, да! — увери го Палин и с облекчение видя как Тас си плю на петите.

Магьосникът побягна след него. Беше посивяващ мъж на средна възраст. И ако преди години упражнението би му се сторило като детска игра, то сега времето си бе казало думата. Заклинанието го беше изтощило допълнително. Вече чувстваше как започва да отпада. Едва ли щеше да изкара още дълго с това темпо.

Зад него един от офицерите на нападателите започна да раздава заповеди наляво-надясно. Палин се обърна и видя, че драконидите още веднъж са се впуснали в преследване. Ноктестите им крака изравяха огромни дупки в моравата и хвърляха зад тях изскубнати чимове. Освен това използваха крилете си, за да ускорят допълнително. Беше напълно ясно, че нито измореният Палин, нито късокракият кендер могат да се движат толкова бързо.

Лабиринтът все още бе далеч напред. Палин с мъка си поемаше дъх. Усещаше силна болка в единия хълбок, а мускулите на краката му горяха. Тас припкаше напред, но вече не беше млад кендер. От време на време се препъваше и се оплакваше на висок глас. Драконидите ги застигаха.

Палин спря и за пореден път се изправи срещу тях. Потърси магията и я долови, но не като могъщ поток, а като слабо ручейче, протичащо през кръвта му. Порови в кесията и извади друга част от Устройството за Пътуване във времето — веригата, която трябваше да се самонавие във вътрешността на артефакта. Магьосникът изкрещя думи, в които имаше повече предизвикателство, отколкото вълшебство, и я запрати срещу крилатите създания.

Веригата полетя и започна да се трансформира, да нараства, да се издължава, додето отделните брънки станаха толкова дебели и здрави, колкото тези на корабна котва. Огромната верига се стовари през средата на връхлитащите дракониди, изви се като змия и се сключи около тях, задържайки ги на място.

Палин нямаше време за учудване. Улови Тасълхоф за ръка и двамата отново хукнаха към Лабиринта от жив плет. За момент преследването сякаш беше приключило. Драконидите отчаяно се гърчеха, в опит да се освободят от хватката на веригата, а другарите им не смееха да последват изплъзващата се плячка.

Магьосникът ликуваше вътрешно, сметнал, че е надвил враговете си, когато с крайчеца на окото си зърна някакво движение. Въодушевлението му мигом се изпари. Сега знаеше защо останалите дракониди не са ги последвали. Не той ги бе изплашил. Просто бяха решили да прехвърлят отговорността за залавянето му на подкрепленията, които в този момент ги пресрещаха.

Между Палин, кендера и Лабиринта беше заел позиции отряд от петнайсетина тежковъоръжени дракониди.

— Надявам се… че са ти останали още части… от устройството — едва успя да изговори Тас.

Палин бръкна в кесията. Сключи ръка около цяла шепа от скъпоценните камъни, които някога бяха украсявали устройството. В мислите си отново виждаше артефакта — красотата и могъществото му. В сърцето си почти бе готов да се откаже, ала колебанието му трая само секунда. Запрати камъните срещу драконидите.

Сапфири, рубини, смарагди и диаманта — скъпоценностите блеснаха във въздуха като пясък, пръснат от деца, играещи си на магьосници, и се посипаха върху главите на изумените им преследвачи. Камъните паднаха на земята, откъдето уловиха лъчите на слънцето. Неколцина от драконидите се изкикотиха радостно и се наведоха, за да ги съберат.

Скъпоценностите експлодираха, обвивайки гущероподобните създания в плътен облак от искрящ прах. Щом прахът проникна жилещо в очите на най-алчните от драконидите, радостните викове се превърнаха в проклятия и крясъци от болка. Онези, които бяха отворили уста, започнаха да се давят. Финият прах проникваше под люспите им и ги караше да се чешат, да подскачат, скимтят и вият.

Докато враговете им залитаха заслепено наоколо, блъскаха се един в друг, търкаляха се по земята или безпомощно протягаха ръце във въздуха, Тас и Палин бързо ги заобиколиха, втурнаха се напред със сетни сили и най-сетне се добраха до зашумения рай на живия плет.

Лабиринтът беше отгледан от Горските градинари квалинести — личен подарък за Цитаделата от Лорана. Целта му бе да предложи на хората място, където да се наслаждават на спокойствието и красотата, където да се разхождат, да си почиват, да медитират и учат. Беше въплъщение на човешкото сърце и като всяко такова никога нямаше да бъде картографиран, както за свое най-голямо раздразнение бе открил гномът Гатанко. Но онези, които успешно преминеха през лабиринта на сърцето си, най-накрая стигаха до центъра му и се изправяха пред Сребърната стълба — кулминацията на тяхното духовно пътешествие.