Маргарет Уэйс - Драконите на изгубената звезда

Палин се зачуди как ли ще реагира лейди Камила, ако научи, че драконите ги нападат, защото търсят именно тази „дрънкулка“.

— Тъкмо излизахме — каза той и улови въодушевения кендер. — Хайде, Тас.

— Палин казва истината, лейди Камила — обясни Тасълхоф, забелязал скептичния й поглед. — Наистина се канехме да си тръгваме. Искахме да избягаме в Утеха, но магическото устройство, което щяхме да използваме, се счу…

— Достатъчно, Тас. — Магьосникът го изблъска през вратата.

— Да избягате! — повтори тя, разтреперана от гняв. — Смятали сте да избягате и да ни оставите тук да умрем? Не мога да повярвам, че е възможно да съществува подобно малодушие. Даже и в един магьосник.

Палин не изпускаше от ръце Тасълхоф и продължаваше да го бута по коридора към стълбите.

— Кендерът е прав, лейди Камила — отвърна язвително. — Наистина се канехме да избягаме. Нещо, което всеки разумен човек, било то магьосник или рицар, би направил в подобен момент. Но се оказа, че не можем. Така че оставаме заедно с всички вас. И ще потърсим защита сред хълмовете. Или ще намерим смъртта си, в зависимост от крайното решение на драконите. Мърдай, Тас! Не му е времето да дърдориш!

— Но вашата магия… — настоя отново лейди Камила.

Магьосникът се обърна към нея.

— Нямам никаква магия! — извика подивяло. — Срещу тези дракони съм по-беззащитен даже от кендера! Той поне е здрав и читав.

Двамата се втренчиха смразяващо един в друг. Бяха достигнали витото стълбище, което свързваше различните етажи на Лицея — стълбище, което някога бе препълнено с народ, а сега стоеше съвсем празно. Обитателите на Цитаделата отдавна се бяха присъединили към множеството, пъплещо към хълмовете с надеждата да намери там закрила от ноктите на драконите. Дори оттук можеше да види как бягат към вътрешността на острова. Ако в този момент летящите създания вземеха решение да се спуснат върху тях, касапницата беше неминуема. И все пак, драконите продължаваха да кръжат над тях, да наблюдават и да чакат.

Магьосникът много добре знаеше какво чакат драконите. Берил се опитваше да подуши магията на артефакта. Искаше да разбере кое от тези жалки същества носи в себе си онова, което тя желаеше повече от всичко. Ето защо все още не издаваше заповед на любимците си да убиват. Още не. Но проклет да беше, ако кажеше всичко това на жената-рицар. Сигурно лично би го предала в лапите на драконесата.

— Вярвам, че дългът ви зове на друго място, лейди Камила — каза той, като й обръщаше гръб. — Не се тревожете излишно за нас.

— Уверявам ви — отвърна хапливо тя. — Вече не изпитвам и най-малко безпокойство.

След което го изблъска от пътя си и затича надолу по стълбите с подрънкващ меч и тракаща броня.

— Побързай — нареди Палин на Тас. — Трябва да се смесим с тълпата.

Магьосникът вдигна полите на мантията си и също затича надолу. Тас го сподири захилен до уши, като се наслаждаваше на новата игра така, както само един кендер може. Двамата бяха сред последните, които напускаха сградата. Точно когато Палин поспря за миг в близост до изхода, за да си поеме дъх и да огледа наоколо, един от червените дракони рязко се спусна надолу. Хората се хвърлиха на земята с писъци. Магьосникът отскочи и се сви до кристалната стена на Лицея, повличайки Тас със себе си. Драконът профуча като размахваше криле, без да направи нищо повече, освен да разгони ужасените хора във всички посоки.

Палин надникна към небето, убеден, че създанието го е забелязало и вече се кани да се спусне над тях за втори път. Онова, което видя обаче, го обърка напълно.

Небесата бяха изпълнени с огромни точки, подобни на птици, или поне на такива му заприличаха от пръв поглед. Когато обаче се взря по-внимателно, осъзна, че слънчевите лъчи се отразяват в метал.

— Какво, в името на Бездната, е това? — зачуди се той.

Тасълхоф също обърна лице нагоре и примижа срещу слънцето. Над Цитаделата профуча още един от червените дракони.

— Дракониди — произнесе спокойно кендерът. — Скачат от гърбовете на драконите. По време на Войната на Копието също правеха така. — Той въздъхна завистливо. — Понякога наистина ми се иска да се бях родил драконид.

— Какви ги говориш? — възкликна магьосникът. — Дракониди?

— О, да — кимна Тас. — Не е ли страшно забавно? Яздят на гърбовете на драконите, а после скачат и — ето, виждаш ли — разперват крила, за да забавят падането. Няма ли да бъде чудесно, Палин? Да можеш да се рееш във въздуха като…