Маргарет Уэйс - Драконите на изгубената звезда

— Та както казвах, след като магията му е изчезнала — продължаваше да бърбори Тас, — Берил няма да може да ни открие, понеже магията вече не я води към нас.

Палин вдигна глава и се втренчи в кендера.

— Какво каза?

— Ами доста неща. Например, че драконът няма да получи артефакта, нито пък нас, понеже, ако магията е изчезнала…

— Може би имаш право — рече магьосникът.

— Наистина? — Тасълхоф беше просто изумен.

— Подай ми това — заповяда Палин, като посочи една от кесиите на кендера.

Той я грабна, забързано изсипа съдържанието й и започна да прибира в нея пръснатите части на устройството.

— Стражата сигурно вече е започнала да евакуира хората към хълмовете. Ще се смесим с тълпата. Не пипай! — Магьосникът перна Тас през пръстите, докато кендерът протягаше мъничка ръчичка към инкрустираната със скъпоценности лицева плочка на устройството. — Всички трябва да бъдат на едно място.

— Просто исках да си запазя нещо за спомен — сви рамене Тасълхоф и засмука почервенелите си кокалчета. — Нали разбираш, за да не забравям Карамон. Особено след като сега, така или иначе, няма да използвам артефакта, за да се върна обратно във времето.

Палин изпъшка. Разкривените му пръсти трепереха неудържимо и не успяваше да събере някои от най-малките части.

— А и никак не мога да разбера защо искаш тази вехтория толкова много — подметна Тас. — Съмнявам се, че ще успееш да го поправиш, че изобщо някой би могъл да го поправи. Изглежда доста счупено.

Магьосникът прониза кендера с един заплашителен поглед:

— Нали каза, че си решил да го използваш, за да се върнеш в миналото?

— Да, но тогава — рече Тасълхоф. — Преди нещата тук да станат така интересни. Като например това, че Златна Луна отплава с потопяемата лодка на гномчето, а после изведнъж ни нападнаха дракони. Без да споменаваме мъртвите хора — добави, сякаш току-що му беше хрумнало.

Напомнянето никак не се понрави на Палин. Той каза:

— Хайде, помогни ми поне малко. Излез в коридора и разбери какво става.

Тас се подчини и тръгна към вратата, като през цялото време говореше през рамо:

— Казах ти за мъртвите хора, нали? Точно когато артефактът се разпадна? Бяха навсякъде около теб, като пиявици.

— Виждаш ли ги сега? — попита магьосникът.

Тас се озърна.

— Не, нито един. Но това значи — отбеляза услужливо, че магията си е отишла, нали?

— Да. — Палин рязко стегна вървите на кесията, в която бе събрал частите на устройството. — Магията си е отишла.

Тас тъкмо протягаше ръка към бравата, когато вратата едва не се продъни от нечие почукване.

— Учителю Маджере! — повика един глас. — Вътре ли сте?

— Тук сме! — извика в отговор кендерът.

— Цитаделата е нападната от Берил и ято червени дракони — каза гласът. — Учителю, трябва да побързате!

Палин много добре знаеше, че ги атакуват. Точно в този момент едно от най-съкровените му желания бе да се махне оттук, и все пак оставаше коленичил върху килима и тревожно прокарваше изкривени пръсти през него, за да се увери, че не е пропуснал дори най-незначителната частица или дребно скъпоценно камъче.

След като най-сетне реши, че няма да открие нищо повече, той се изправи. В същия момент в стаята влезе лейди Камила, водачът на Соламнийските рицари в Скелсий. Жената-рицар беше ветеран и разсъждаваше като такъв. В мислите й нямаше място за нищо друго — освен за спокойна и логична преценка на ситуацията. Нейно задължение беше да се изправи срещу драконите. Можеше да разчита, че войниците й в крепостта ще се погрижат за тази част поне на първо време. Също така беше длъжна да евакуира в безопасност и далеч от Цитаделата колкото може повече хора. Подобно на болшинството соламнийски рицари, лейди Камила също беше настроена подозрително към всички чародеи, така че сега се вгледа в Палин, все едно не изключваше възможността магьосникът по някакъв начин да е влязъл в съюз с драконите.

— Учителю Маджере, някой ми спомена, че все още сте тук. Знаете ли какво се случва навън?

Палин обърна очи към прозореца. Драконите продължаваха да кръжат над тях. Огромните сенки на крилете им се плъзгаха по равната, омазнена морска повърхност.

— Нямаше как да го пропусна — отвърна ледено. От своя страна той също не харесваше жената-рицар.

— Но какво чакате тогава? — поиска да узнае тя разгневено. — Нуждаем се от помощта ви! Смятах, че вече подготвяте магическите си съставки, за да се включите в отбраната срещу тези чудовища. Вместо това научих, че сте все още в стаята си. Не можех да повярвам, но ето, че ви заварвам тук… да си играете с някаква… дрънкулка!