Маргарет Уэйс - Драконите на изгубената звезда

Палин внимателно се изправи в седнало положение. Беше натъртен и издраскан, гърлото го дращеше и все още дишаше с мъка заради дима, но освен всичко това не изпитваше силни болки и явно нямаше нищо счупено. Изумлението да види елфа, обаче, го накара да забрави за всичките си дребни наранявания. Ала силната му изненада се дължеше не само на факта, че вижда Даламар — когото тъй или иначе никой не бе зървал от най-малко трийсет години — изненадата му се дължеше най-вече на настъпилите промени в магьосника.

Дълголетните елфи изглеждат на човеците така, сякаш никога не остаряват. Даламар отдавна беше достигнал зрелостта си, ала поне външно трябваше да е останал съвсем същият, както и по времето, когато Палин го бе зърнал за последно. Елфът обаче се беше изменил толкова силно, че за момент се запита дали не вижда пред себе си още някое създание от призрачните измерения.

Някога черната като гарваново крило коса на Даламар сега бе прошарена в сиво. Лицето му, макар и все тъй изящно и с красиви пропорции, изглеждаше повехнало, с бледа и обтегната по скулите кожа, имаща нездравия оттенък на слонова кост. Орловият нос приличаше по-скоро на клюн, а брадичката му бе изострена. Робата висеше по измършавялото му тяло. Дългите му пръсти бяха загрубели и със зачервени кокалчета, а сините вени по тях очертаваха пътната карта на съществуване, изпълнено с болести и отчаяние.

Палин винаги бе харесвал Даламар и дори изпитваше възхищение към него, въпреки че не знаеше защо. Мирогледите им бяха коренно различни. В отминалите времена елфът служеше на Нуитари, богът на Черната луна и мрачните магове, а Палин — на Солинари, богът на Сребърната луна и магията на светлината. И двамата бяха покрусени, когато боговете си отидоха, отнасяйки вълшебството със себе си. В онези дни Палин потърси утеха в магията, която произлизаше от света и някои бяха нарекли „сурова“. А Даламар, точно обратното, се бе оттеглил от останалите магьосници и от света, за да подири същото, но сред мрака и тишината.

— Ранен ли си? — попита елфът. Звучеше по-скоро раздразнено, сякаш не толкова го тревожеше състоянието на магьосника, а мисълта, че е възможно да изразходва малка част от силите си, за да му помогне.

Палин се изправи с усилие. Говоренето му причиняваше болка. Все още чувстваше неприятно дразнене в гърлото.

— Добре съм — изграчи, като наблюдаваше елфа по същия начин, по който и елфът наблюдаваше него — предпазливо и с подозрение. — Благодаря ти, че ни помогна…

Даламар махна рязко с мъртвешки бялата си ръка. Беше толкова бледа, че на фона на черния ръкав изглеждаше едва ли не безплътна.

— Направих онова, което се очакваше от мен, като се има предвид забърканата от вас каша. — Бледата ръка се стрелна и улови Тас за яката. — Ела с мен, кендере.

— С удоволствие ще те придружа, Даламар — отвърна Тас. — О, и между другото, това съм аз, Тасълхоф Кракундел, така че наистина няма нужда да ме наричаш „кендере“ с толкова гаден глас. Много се радвам да те видя отново, само дето малко ме щипеш. Всъщност направо си ме боли…

— Без да говориш — наблегна мрачният магьосник и вещо изви яката му така, че почти прекъсна притока на въздух през гърлото му. Сетне повлече гърчещото се телце след себе си през малката стая към една тежка дървена врата. Пръстите му изписаха тайнствен знак във въздуха и вратата безшумно се отвори.

Без да изпуска Тас, Даламар се обърна към Палин.

— Трябва да си поговорим сериозно с теб, Маджере.

— Чакай! — извика дрезгаво магьосникът и примижа от болката в гърлото си. — Къде е баща ми? Видях го.

— Къде? — намръщи се елфът.

— На върха на Сребърната стълба — обади се услужливо Тасълхоф. — И двамата го видяхме.

— Нямам представа. Не съм го изпратил аз, ако това си мислеше — отвърна Даламар. — Макар че оценявам помощта му.

Той излезе навън. Вратата се затръшна зад гърба му. Разтревожен, едва ли не на ръба на паниката, чувствайки, че се задушава, Палин се хвърли към нея.

— Даламар! — извика той и заудря по дървото. — Не ме оставяй тук!

Елфът отвърна нещо, ала думите му бяха просто напевно заклинание.

Палин си даде сметка, че разпознава магията — използваше се за заключване.

Изгубил сили, той най-сетне се плъзна и отпусна изтощено на студения каменен под.

Затворник.

В мрачните часове преди настъпването на зората, Гилтас, кралят на Квалинести, стоеше на балкона в двореца си. Беше там по-скоро тялом. Душата му бродеше из улиците на смълчания град, спираше пред всяка врата, надничаше през всеки прозорец. Виждаше младоженци, заспали в прегръдките си. Задрямала от умора майка, люлееща нежно своето бебе. Млади братя, спящи заедно с хрътка, и тримата — сънуващи, че тичат и играят сред огрени от слънцето ливади. Възрастен елф, намиращ се в леглото, в което бе спял баща му, а преди него — неговият баща. Над леглото виждаше портрет на починалата съпруга на елфа. В съседната стая пък, заедно със своята жена, спеше синът, който щеше да го наследи.