Терри Гудкайнд: Машина за знамения

— ТЪМНИНА — отрони момчето. Ричард се намръщи, нямаше как да е сигурен, че е чул правилно тази прошепната дума. Хвърли поглед през рамо към загриженото лице на Калан. Явно и тя не бе разбрала повече от него.

Момчето лежеше на опърпан килим, разстлан на голата земя току пред една палатка, покрита с нанизи цветни мъниста. Гъмжилото на пазара пред Двореца бе превърнало мястото в същински град, съставен от палатки, каруци и сергии. Тълпи от хора, дошли от близо и далеч, за да присъстват на грандиозната венчавка предния ден, изпълваха пазарището, купуваха какво ли не — от сувенири и бижута до пресен хляб и варено месо, екзотични напитки и помади, цветни мъниста.

Гърдите на момчето се повдигаха едва забележимо с поемането на всяка пестелива глътка въздух, ала очите му останаха затворени. Ричард се надвеси над отпуснатото дете.

— Тъмнина ли?

Малкият кимна едва.

— Тъмнината е навсякъде.

Разбира се, нямаше никаква тъмнина. Над хилядното множество, което изпълваше безразборно начертаните алеи между палатки и каручки, се гонеха снопове утринна слънчева светлина. Ричард предположи, че момчето не забелязва празничната атмосфера наоколо си.

Тези няколко думи, уж нищо и никакви, вещаеха нещо страховито, криеха повече, отпращаха към тъмни сили, които явно се отнасяха за съвсем друго място.

С крайчеца на окото си Ричард следеше как хората забавят ход и наблюдават как Господарят Рал и Майката Изповедник са спрели да нагледат болно момче и майка му. Пазарът беше огласян от весела музика, разговори, смях и оживени пазарлъци. За повечето от минаващите наблизо хора срещата с Господаря Рал и Майката Изповедник беше уникално преживяване, едно от многото в рамките на последните няколко дни, които щяха да бъдат разказвани и преразказвани по родните им места години наред.

Гвардейците стояха наблизо и също наблюдаваха зорко, не изпускаха от поглед тълпите, които сновяха насам-натам из пазара. Войниците искаха да са сигурни, че никой не е твърде близо до Господаря Рал, нищо че на практика нямаха причина за сериозни притеснения.

В крайна сметка всички бяха в добро настроение. Годините на война бяха зад гърба им. Сега цареше мир, страната процъфтяваше. Сватбата предния ден сякаш бе знак за ново начало, тържество на един свят от възможности, невъобразим до този момент.

На фона на слънчевото настроение думите на момчето се спуснаха над Ричард като сянка, чието място не е там.

Калан приклекна край него. Сатенената й бяла рокля, символ на длъжността й на Майката Изповедник, сияеше на фона на небето в ранната пролет, сякаш тя бе добър дух, навестил хората. Ричард подпъхна ръка под кокалестите рамене на момчето и го повдигна да седне, докато Калан поднасяше мях с вода до устните му.

— Пийни си само една глътчица, моля.

Момчето явно не я чу. Не прие предложението й, не отпи от меха.

— Сам съм — пророни. — Съвсем сам.

Думите му прозвучаха толкова прочувствено, че Калан, развълнувана, вдигна ръка в безмълвно съпричастие и докосна възлестото рамо на детето.

— Не си сам — успокои го Ричард с тон, който би трябвало да разсее тежестта на страшните слова. — Наоколо има хора. Майка ти също е тук.

Очите под затворените клепачи на малкия се въртяха и стрелкаха на пресекулки, сякаш напрягаше взор в мрака.

— Защо всички ме изоставиха?

Калан отпусна нежно ръка на трескаво повдигащата се детска гръд.

— Изоставиха те?

Момчето, пропаднало във вътрешния си свят, стенеше и пъшкаше. Главата му се мяташе от едната на другата страна.

— Защо ме оставиха сам в студа и тъмнината?

— Кой те остави? — попита Ричард, напрегнал слух, за да е сигурен, че чува правилно прошепнатите думи. — Къде те изоставиха?

— Имах сънища — каза момчето малко по-ясно.

Ричард смръщи чело, изненадан от внезапната смяна на темата.

— Какви сънища?

Объркването и неспособността да се ориентира се завърнаха в думите на малкия:

— Защо имах такива сънища?

На Ричард му се стори, че въпросът е насочен навътре и не изисква отговор. Все пак Калан направи опит.

— Не ни е…

— Небето все още ли е синьо?

Калан и Ричард се спогледаха.

— Съвсем синьо — успокои тя момчето.

Малкият обаче явно не я чу.

Ричард прецени, че няма смисъл да продължава да настоява за отговори. Детето очевидно не беше добре и не се чуваше какво говори. Нямаше защо да рови в бълнуванията му.