Терри Гудкайнд - Машина за знамения

Усмивката на жената се върна, но този път изразяваше благодарност.

— Благодаря, господине.

Рика, една от Морещиците, дотича и се закова пред него. Отметна дългата си руса плитка на гърба. Ричард дотолкова бе свикнал с това Морещиците да носят червените си кожени облекла, че му бе някак необичайно да ги вижда облечени в кафяво — поредният знак, че войната отдавна е приключила. Въпреки по-малко страховитата униформа в сините й очи се долавяше подозрителност и неодобрение. Това изражение на лицето на Морещица също бе повече от обичайно.

Безукорните черти на Рика помръкнаха.

— Както виждам, вярно са ми докладвали. Ти кървиш. Какво стана?

В тона на Рика се съдържаше не просто загриженост, а нарастващият гняв на Морещица, установила, че Господарят Рал, за чиято безопасност отговаряше с живота си, се е забъркал в неприятности. Не просто проявяваше любопитство — изискваше отговори.

— Нищо работа. Пък и вече не кърви. Беше само драскотина.

Рика хвърли недоволен поглед към ръката на Калан.

— Вие двамата всичко ли трябва да вършите заедно? Знаех си, че не бива да ви пускаме да излизате, без някоя от нас да ви надзирава. Кара ще побеснее, при това съвсем основателно.

Калан се усмихна, явно за да разсее тревогата на Рика.

— Както ти каза Ричард, само драскотина. А що се отнася до Кара, не мисля, че днес би трябвало да изпитва друго освен доволство и щастие.

Рика остави репликата на Калан без коментар и премина на друга тема.

— Зед иска да те види, Господарю Рал. Изпрати ме да те намеря.

— Господарю Рал! — Жената в краката му се вкопчи в крачола на панталона му. — Добри духове, изобщо не разбрах… Съжалявам, Господарю Рал. Прости ми. Не знаех с кого разговарям, иначе не бих…

Ричард докосна с пръсти рамото на жената, за да сложи край на извиненията й и да й покаже, че не е необходимо.

Обърна се към Морещицата.

— Дядо ми каза ли какво иска?

— Не, но по тона му разбрах, че за него е важно. Знаеш го Зед и си наясно с настроенията му.

Калан се подсмихна. Ричард знаеше прекрасно какво има предвид Рика. Докато Кара от години беше близка на Ричард и Калан, винаги зорко бдяща за безопасността им, Рика бе прекарала доста време със Зед в Магьосническата кула. Много добре знаеше, че Зед често е склонен да смята най-простите неща за спешни. Ричард мислеше, че Рика е започнала посвоему да харесва Зед и се чувстваше длъжна да го закриля. В крайна сметка той все още беше Пръв магьосник, а също и дядо на Господаря Рал. И още по-важно — тя беше наясно колко много го обича Ричард.

— Добре, Рика. Да вървим да видим какво е намислил Зед.

Понечи да направи крачка, но старицата, седнала на пода, го спря, като го дръпна за крачола.

— Господарю Рал — рече, опитвайки се да го придърпа към себе си, — не мога да приема пари от вас, особено при положение, че съм скромна гостенка във вашия дом. Моля, вземете си сребърника обратно заедно с моята благодарност за жеста.

— Сделката си е сделка — отвърна Ричард с тон, който би трябвало да я успокои. — Ти спази своята част от нея. Дължа ти пари, задето ми предсказа бъдещето.

Тя пусна крачола му.

— В такъв случай, Господарю Рал, не забравяй знамението, защото то е истина.

КАКТО СЛЕДВАШЕ РИКА навътре в частните коридори с уютна ламперия, Калан забеляза Зед да стои с Кара и Бенджамин пред един прозорец, обърнат към малък вътрешен двор пред дълбока ниша, образувана от каменните стени на Двореца, който се издигаше докъдето поглед стига. Обикновена врата без никаква украса недалеч от прозореца осигуряваше достъп до преддверие, където на издигнат каменен подиум, заобиколен от разлистен зелен бръшлян, имаше пейка със сливово дръвче до нея. Колкото и миниатюрно да беше местенцето, все пак предоставяше приятна възможност за бягство извън сградата и пускаше дневна светлина дълбоко в недрата на Двореца.

За Калан бе облекчение да се озове встрани от общодостъпните коридори, далеч от постоянните погледи, които ги съпътстваха неизменно. Изпита дълбоко чувство на покой, когато Ричард плъзна ръка около кръста й и я придърпа към себе си за миг. Тя се притисна към него, а той прислони глава върху нейната. Бе момент на близост, каквито обикновено не си позволяваха пред чужди погледи.

Кара, облечена в бялата си кожена униформа, стоеше и гледаше през прозореца към вътрешното дворче. Русата й плитка бе в изряден вид. Червеният й Агиел — оръжието, с което Морещиците не се разделяха и което неизменно висеше в готовност на верижка от китката, се открояваше на фона на бялата кожена дреха като кърваво петно на снежнобяла покривка. Агиелът, който имаше вид на най-обикновена кожена палка, бе не по-малко смъртоносен от жените, които го носеха.