Терри Гудкайнд - Машина за знамения

Мъничката ръчичка внезапно сграбчи Ричард под лакътя.

Ричард чу звук от вадене на мечове. Без да се обръща, повдигна другата си ръка в безмълвна заповед към войниците зад себе си да са нащрек.

— Защо всички ме изоставиха? — повтори въпроса си момчето.

Ричард се приведе още по-напред с надеждата да го поуспокои.

— Къде те изоставиха?

Очите на малкия се отвориха толкова рязко, че и Ричард, и Калан се стреснаха. Погледът му се впи напрегнато в Ричард, все едно се опитваше да надзърне в душата му. В захвата на тъничките пръстчета около ръката на Ричард имаше повече сила, отколкото би предположил човек.

— В Двореца цари мрак.

Ледена тръпка, подсилена от студен порив на вятъра, пробяга по тялото на Ричард.

Клепачите на момчето се затвориха и тялото му се отпусна.

Въпреки намерението си да се държи внимателно с малкия Ричард си позволи да попита по-остро:

— Какви ги говориш? Какъв мрак?

— Тъмнината… търси тъмнина — прошепна детето и се отнесе в нечленоразделно бълнуване.

Ричард напрегна чело, докато се опитваше да долови някакъв смисъл.

— Какво искаш да кажеш с това, че тъмнината търси тъмнина?

— Той ще ме намери, знам го.

Ръката на момчето, сякаш твърде тежка, за да се задържи, се откъсна и тупна върху чергата. Вместо това Калан впи пръсти в ръката на Ричард, докато двамата чакаха да видят дали момчето ще каже още нещо. Явно най-накрая гласът беше замлъкнал завинаги.

Трябваше да се върнат в Двореца. Гостите сигурно вече ги чакаха.

Освен това Ричард предполагаше, че дори момчето да бе продължило да говори, едва ли щеше да каже нещо по-разбираемо. Погледна майката, която стоеше зад гърба му и кършеше пръсти.

— Плаши ме, като прави така. Съжалявам, Господарю Рал, не исках да ви отклонявам от работата ви. — Изглеждаше преждевременно състарена от грижи.

— Това ми е работата — отвърна Ричард. — Днес дойдох да наобиколя хората, които вчера не успяха да влязат на церемонията. Много от вас са пропътували огромни разстояния. Двамата с Майката Изповедник искаме да изкажем благодарността си към всички, дошли да почетат венчавката на приятелите ни. Притеснително е да видя страдание като това на твоя син. Ще се опитам да намеря лечител, който да каже какъв е проблемът. Може би има начин да облекчим болката на малкия.

Жената поклати глава.

— Водих го на лечители. Не можаха да помогнат.

— Сигурна ли си? — намеси се Калан. — Тук имаме хора с големи способности, които биха могли поне да опитат.

— Вече го водих при една жена с огромна сила, Бръшлянена дева сплетница, ходихме чак в Кхарга.

Калан сбърчи чело.

— Бръшлянена дева сплетница ли? Що за лечителна е това?

Жената се поколеба, погледът й започна да се стрелка насам-натам.

— Ами, чувала съм да разправят, че Девите сплетници имали забележителни способности. Надявах се, че може би ще помогне. Ала Джит, така се казва жената, Джит рече, че Хенрик е специален, а не болен.

— Това често ли се случва на сина ти? — попита Калан.

Жената стисна евтиния плат на роклята си.

— Не често. Но се случва. Вижда разни неща. Мисля, че вижда неща през очите на други хора.

Калан притисна длан към челото на момчето за момент, после прокара пръсти през косата му.

— Аз пък си мисля, че просто има треска и тя му докарва кошмари. Целият гори.

Жената кимаше съсредоточено.

— Така му става, треската и другите неща, когато вижда през очите на другиго. — Срещна погледа на Ричард. — Чини ми се, че е някакъв вид пророчество. Това прави, като му стане така. Предсказания някакви.

Ричард, също като Калан, не смяташе, че момчето вижда нещо по-различно от трескави бълнувания, но не го каза гласно. Жената и бездруго беше достатъчно разстроена.

Освен това Ричард не вярваше много-много в пророчества. Падаше си по тях още по-малко дори от загадките, а загадките категорично не му бяха по вкуса. Според него хората придаваха на пророчествата много повече тежест, отколкото би трябвало.

— Не ми звучи никак убедително — призна Ричард. — Според мен е просто треска с температура.

Жената явно не вярваше на нито една негова дума, но в същото време нямаше намерение да противоречи на Господаря Рал. Съвсем до неотдавна името му бе всявало огромен страх из земите на Д’Хара, при това не без основание.

Старите страхове, също като старите ядове, живеят дълго.

— Може да е ял лоша храна — предположи Калан.

— He, не е — поклати глава жената. — Яде същото като мен. — Огледа лицата им, преди да добави: — Но хрътките започнаха да го притесняват.