Терри Гудкайнд - Машина за знамения

— Какво означава това, какви хрътки? — смръщи чело Ричард.

Езикът й близна устните.

— Ами… хрътки… диви хрътки май, снощи дойдоха да душат тук наоколо. Тъкмо бях отишла да намеря комат хляб за двама ни. Той се уплашил, като ги видял, та се скрил вътре. Като се върнах, душеха и ръмжаха около входа на палатката ни, козината им щръкнала като четина. Грабнах една тояга и ги разгоних. И сутринта той се събуди в това състояние.

Ричард понечи да каже нещо, когато момчето изведнъж започна да се мята. Нахвърли се на Ричард и Калан с пръсти, извити като заострените нокти на хищник.

Ричард отскочи, като повлече със себе си и Калан, за да я предпази, в същия миг войниците извадиха мечовете си. Чевръст като заек, малкият изчезна в морето от палатки и хора. Двама от войниците мигновено се спуснаха подире му. Момчето се шмугна под една талига и изскочи от другата й страна. Мъжете бяха твърде едри, за да го последват, и се наложи да заобиколят, така че детето спечели десетина крачки преднина. Ричард знаеше, че няма да е задълго.

За нула време момчето, следвано по петите от войниците, се скри между каруци, палатки и хора. Беше грешка да се опитва да избяга от гвардейците от личната охрана на Господаря Рал.

Ричард забеляза ивичка кръв върху опакото на Калановата ръка.

— Нищо и никаква драскотина, Ричард — увери го тя, щом улови погледа му. — Добре съм. Просто не очаквах.

Ричард погледна кървавите дири по собствената си ръка и въздъхна безпомощно.

— И аз не очаквах.

Капитанът на гвардейците, стиснал меч в ръка, пристъпи напред.

— Ще го намерим, Господарю Рал. Тук, в равнината Азрит, няма много места, където да се скрие. Не може да стигне далеч.

Мъжът не изглеждаше никак доволен, че някой, било то и момче, е одраскал до кръв Господаря Рал.

— Както каза Майката Изповедник, драскотина. Но искам да намерите момчето.

Десетина гвардейци удариха юмруци в гърдите си.

— Ще го намерим, Господарю Рал — увери го капитанът, — разчитайте на нас.

Ричард кимна.

— Добре. Щом го намерите, погрижете се да бъде предаден жив и здрав на майка му. Тук е пълно с лечители, които предлагат отварите и услугите си. Доведете някой такъв при малкия и вижте дали няма да може да му помогне.

Щом капитанът се разпореди още войници да тръгнат по дирите на момчето, Калан се приближи до Ричард.

— Трябва да се връщаме в Двореца. Имаме много гости.

Ричард кимна.

— Надявам се, че синът ти скоро ще е добре — рече на жената, преди да се насочи към величественото плато, увенчано от Народния дворец, който Ричард наследи заедно с трона на Д’Хара. Като дете не бе и подозирал за съществуването на тази страна. В много отношения Д’Хара, империята, която сега управляваше, продължаваше да бъде пълна загадка за него.

— ЕДИН ГРОШ, ЗА ДА РАЗБЕРЕТЕ БЪДЕЩЕТО СИ, господине?

Ричард спря, за да погледне старицата, седнала с кръстосани крака по-встрани, край стената на един от колосалните коридори на Народния дворец. Жената се беше облегнала до колоната на една мраморна арка, която се издигаше на височина няколко етажа. Застина в очакване да види дали си е спечелила нов клиент. До крака й бяха оставени кафява платнена торба и тънък бастун. Беше облечена с обикновена, но спретната и чиста дълга сива вълнена рокля. Върху раменете си бе метнала кремав шал, с който се предпазваше от спорадичните вледеняващи изблици на отминаващата зима. Пролетта бе тук, но засега си оставаше по-скоро обещание, отколкото реалност.

Жената приглади няколко кичура прошарена кестенява коса към слепоочията си, очевидно в опит да изглежда по-представителна в очите на евентуалния клиент. По млечнобялата ципа, забулила очите й, и по начина, по който повдигаше глава, без да гледа никого конкретно, а също и по неуверените й движения, Ричард разбра, че жената не вижда нито него, нито Калан. Единственият способ да възприеме величествената обстановка около себе си бе слухът й.

Зад мястото, където седеше старицата, минаваше един от многобройните мостове в Двореца, издигнат на височината на втория етаж. По него минаваха групички хора, увлечени в разговор, други стояха край мраморните парапети и гледаха към просторното фоайе долу, някои бяха видели Ричард и Калан и придружаващата ги охрана. Голяма част от хората, които кръстосваха величествените коридори, бяха гости, дошли заради празничните събития предния ден.

Въпреки че Народният дворец беше малко или повече под един покрив, на практика той представляваше цял град, сбутан на билото на самотно гигантско плато, изникнало насред равнината Азрит. Тъй като Дворецът беше потомственият дом на Господаря Рал, някои части от него бяха отворени за посещение от всички, но по-голямата част от внушителния комплекс бе дом за хиляди други. Имаше жилищни помещения за хора от всякакъв ранг, от висши сановници до търговци, занаятчии и работници, а други площи бяха отделени за посетители. Ширналите се коридори със свободен достъп опасваха града дворец и стигаха до всяка негова част.