Оливер Боуден: Орденът на асасините: Подземен свят

Преди това обаче…

Изправи се, прекоси стаята и застана до Джейкъб, който наблюдаваше как кръвта бавно изтича от вените на тамплиерския Велик майстор.

Близнаците се спогледаха мрачно. Да убиеш смъртно ранен враг не е похвално, но още по-недостойно е да го оставиш да агонизира мъчително.

Пристъпиха напред.

— Заедно — каза Иви и двамата го пронизаха едновременно.

— Лондон ще загине без мен — каза Старик.

— Ласкаеш се — поклати глава Джейкъб.

— Щях да го превърна в рай.

— Градът принадлежи на хората. Ти си само един — възрази Иви.

— На върха на стълбата — отрони Старик и това беше сетният му дъх.

— Време е онези на върха да барикадират вратите си — отсече Джейкъб. — Ние сме асасините.

Да, помисли си Иви и обходи с очи тайника, превърнал се в бойно поле. Разбра, че засега поне убийствата са приключили. Не след дълго наследниците на Итън Фрай и Хенри щяха да излязат оттук и осъзнали истинската сила на Плаща, да го оставят на сигурно място, охраняван от Короната. Утре Лондон щеше да се събуди обновен, а тримата асасини да продължат да му носят надежда. Иви знаеше, че предстоят още битки. Ала сега…

Ние сме асасините.

Хенри забеляза, че трепери едва доловимо. Е, можеше да се очаква. Все пак не всеки ден…

Овладя се и влезе в стаята, където Иви се взираше объркано в букета, който ѝ беше изпратил. Почуди се дали не допуска грешка. Дали желанието не го подвежда. И ако е така, ще успее ли да преглътне разочарованието.

Защото нямаше никакво съмнение какви чувства изпитва към нея. Абсолютно никакво. Влюби се в Иви от пръв поглед. Чувствата му се задълбочаваха с всеки прекаран с нея час и се превърнаха в сладка и безценна болка — копнеж да я вижда всеки ден, просто да бъде с нея, да диша същия въздух; споделяше интересите и вълненията ѝ; това, което я разсмиваше, разсмиваше и него. Дори работата с нея му носеше щастие, каквото не помнеше да е изпитвал от детските си години. Тя пречисти душата му от горчилката, преживяна от Призрака; пречисти я от убийствата. С нея се чувстваше завършен и прероден. Дивеше се на любовта си към нея като на рядка пеперуда — яркоцветна и жизнерадостна.

И все пак — като пеперуда — тя можеше толкова лесно да отлети.

Хенри мислеше, че и Иви изпитва същите чувства към него, но как да е сигурен? Търсенето на артефакта ги бе сближило и у него приятелството и привличането бяха прераснали бързо в любовта, която го оживотворяваше сега. Ала у нея? Преди месец тя го възнагради с целувка, задето ѝ спаси живота. Твърде много смисъл ли влагаше в нещо, което би могло да се тълкува просто като благодарност?

Потърси я скоро след паметните събития в двореца. Свари я в кабинета ѝ. Седеше облакътена върху писалището и сгънала единия си крак върху стола — поза, позната му добре. Стори му се, че лицето ѝ поруменя, когато го видя да влиза.

(Но пък, от друга страна, възможно бе да греши.)

През онзи ден той остави все още празния албум за хербарии върху писалището ѝ и очите ѝ се преместиха от нейната книга към корицата му.

— Цветя ли събираш за някого? — попита.

— Казаха ми, че е любимо хоби на британците. Знаеш ли, че всички цветя имат символично значение?

— Чувала съм нещо подобно.

— Разбира се. За съжаление не ми остана време да попълня албума.

— Сигурна съм, че ще открия някой интересен екземпляр, ако ми позволиш да ти помогна.

— С удоволствие, госпожице Фрай.

И така, те започнаха да събират цветя и колекцията им бързо се разрасна като символ на стремежа им да открият смисъла на връзката си, дешифрирайки послания под формата на цветя.

— Резеда — качествата ти превъзхождат външното обаяние — каза му един ден тя, докато разлистваха албума, вече попълнен с десетки хербарии.

— Не съм сигурен дали да го приема като комплимент. Омайниче… прелестно наименование…

— Нарцис — самолюбие — посочи тя. — Трябва да купя букет на Джейкъб.

— Удар под пояса, госпожице Фрай — засмя се доволен Хенри — доволен, защото близнаците се бяха одобрили, но и защото тя вече възприемаше по-философски брат си.

— Колкото и да ми е забавно, чака ме работа. Ако имаш нужда от мен…

— Ще ти изпратя букет — каза ѝ той.

— Ириси?

— Послание. Да.

И тя го получи — внимателно подбран букет от ириси, кокичета, ягодов цвят и червено лале. Всеки цвят изразяваше нещо, което му бе трудно да изрече. Мъжът в огледалото му се присмя за нерешителността и колебанието. Тя споделя чувствата ти, разбира се. Целуна те в двореца. Мъжът пред огледалото не бе толкова сигурен.