Оливер Боуден: Орденът на асасините: Подземен свят

Тя обаче бе убедена, че артефактът има и по-могъща, вероятно по-тъмна сила. Любопитството ѝ бе пробудило спомен; споменът я беше довел до тази книга.

Хенри я прелисти бързо, предчувствайки какво ще открие. Най-сетне стигна до разказ за плащ — мъгляво написан, но все пак потвърждаващ факта, че той наистина дарява вечен живот на онзи, който го носи.

Споменаваше се обаче и друго. Обратната страна на монетата — недостатък или може би предимство за някои. Плащът черпеше енергия от всеки, който го докосне.

В заключение пишеше, че за Плаща не се знае нищо друго, а информацията, описана в книгата, може би е слух или измислица. Въпреки това Хенри се замисли за Иви — как влиза в тайника, без да знае каква е истинската сила на Плаща.

Най-после Иви облече обичайните си дрехи. Захвърли омразната рокля, намести ремъците на скритото острие и тръсна рамене под робата. Отново зърна отражението си в прозореца на тясното антре, което бе избрала за бързото си преобразяване, ала този път остана напълно доволна от резултата.

Това беше истинското ѝ аз. Дъщерята на Итън Фрай.

А сега към тайника. И тя като Джейкъб загърби шумотевицата на увеселението и се втурна към подземието. И тя като него откри вратата отворена. Спусна се в тунела и спря до разбития вход към скривалището.

Отвътре долиташе шум от борба. Джейкъб стенеше от болка. С извадено острие Иви се втурна вътре и видя как Старик, надянал Плаща, държи брат ѝ с една ръка.

Тя се втрещи. Невъзможно! Мъж на възрастта на Старик и с неговото телосложение не би могъл да удържи Джейкъб. Очите обаче не я лъжеха. Старик сякаш черпеше сили от Плаща и от брат ѝ.

— Не ме чуваш… — чу го да казва и погледът ѝ се насочи към пищно украсена кутия.

В нея имаше нещо като скъпоценни камъни и те се надигнаха като живи и засияха зловещо в сумрака. Зажужаха като пчели и оформиха защитен пашкул около Великия майстор и жертвата му.

Иви пристъпи към тях и без малко да разбере колко са силни. Спря я обаче шум откъм гърба ѝ. В тайника влетя страж и задъхан заговори на Старик:

— Сър, има…

Така и не довърши. Внезапното движение откъм прага явно разбуни зловещия рояк и от него се стрелна мълния, порази стража и го тласна назад — мъртъв, преди да се строполи на пода.

Втренчена в опърленото му, почерняло лице, Иви осъзна, че движението е предизвикало гнева на рояка. Замръзна на място, следейки с крайчеца на окото си зловещите насекоми, но без да изпуска от поглед средата на стаята, където Старик изсмукваше живота на брат ѝ.

Положението изглеждаше отчаяно. Джейкъб едва се крепеше.

— Лондон скоро ще се освободи от хаоса ти! — изкрещя Старик с ококорени, диви очи; по устните му блестеше слюнка. — Градът беше светлик за човечеството. Ти обаче реши да унищожиш вътъка на обществото. Каква алтернатива предлагаш? Анархия?

Свобода, помисли си Иви, но не продума. Съсредоточи се върху брат си и усети остро болката му.

— Съпротивлявай се, Джейкъб! — извика му и долови колко безпомощно и отчаяно прозвуча гласът ѝ. Очите на брат ѝ се облещиха, жилите по врата му запулсираха толкова силно, сякаш всеки момент ще се пръснат.

— Иви, бягай! — отрони той.

— Не знаеш как да използваш артефакта — изкрещя тя на Старик. — Плащът не е предназначен за теб.

Старик обаче не ѝ обърна внимание. Свирепо озъбен, сключи още по-здраво пръсти около врата на Джейкъб, готов да сложи край на мъките му.

В същия момент, сякаш усетили, че настъпва сетният миг, зловещите насекоми се оттеглиха с помътняло сияние. Иви се възползва от възможността да се стрелне напред с боен вик. Острието ѝ се вдигна и спусна, но с помощта на артефакта Старик отбягна с лекота удара. Все пак залитна и пусна Джейкъб, който се просна върху каменния под, задъхан и обвил врата си с длани.

Попаднала ненадейно в ореола на Плаща, кутията и насекомите, Иви се дезориентира и в следващия момент Старик я стисна за гърлото — същата мъртва хватка, в която допреди малко държеше брат ѝ.

— Още един Фрай, с когото да се нахраня — изкрещя триумфално той. Безумните му очи се впиха в Иви. Докато танцуваха, се чудеше дали е с всичкия си. Сега съмненията ѝ се изпариха. Частица от Старик навярно живееше у него, ала дълбоко погребана. Той самият се намираше на друго, неведомо място.

— Дързостта ти е възхитителна — каза той, впръсквайки я със слюнка. — Но вече си безсилна. Безсмъртен съм като Иисус. Такова е могъществото на Плаща.

— Не богохулствай — успя да отрони тя, но Старик не даде признаци, че я чува.