Оливер Боуден: Орденът на асасините: Подземен свят

Докато седяха в каретата и чакаха да им дойде редът да се присъединят към висшето общество, Иви и Джейкъб се спогледаха — безмълвно признание за обзелото ги напрежение. Успех! Пази се! Погледите им говореха повече от всякакви думи.

— Ще отида да намеря Плаща — каза тя.

— Както искаш. Аз ще се срещна с Фреди — сви устни Джейкъб.

После вратата на каретата се отвори, озоваха се пред кланящи се лакеи с безучастни лица и се насочиха към стълбите пред входа на двореца, където се виеше върволицата от изискани гости.

Изглеждаха съвсем на място. Джейкъб носеше официален костюм, Иви — копринени пантофки и надиплена сатенена рокля, обточена с дантела. Чувстваше се като пълнена пуйка, готова за коледната вечеря. Е, поне се сливаше с тълпата. С едно изключение — повечето дами носеха огърлици с диаманти, докато на верижка около нейния врат висеше ключът за тайника. Струваше ѝ неистови усилия да се сдобие с него. Не смяташе да го изпуска от поглед.

На няколко крачки от впряга ги застигна вик:

— Това е моята карета!

За щастие никой не обърна внимание на възмутения бъдещ премиер Гладстон.

Джейкъб и Иви се разделиха. Джейкъб тръгна да вземе оръжията от Абърлайн и някак си да предотврати покушението срещу височайшите особи, замислено от Старик, а Иви — да намери Бялата зала. Тя тръгна след множеството, стремейки се да не се набива в очи сред потока от коприна, смокинги, учтиви разговори и клюкарско шушукане. Усмихваше се и кимаше, ако я поздравят, играейки съвършено ролята си на млада дебютантка.

Отдели се от човешкото море и свърна в коридор наляво, когато добронамерен глас я възпря:

— Скъпа, балната зала е насам.

Престори се, че не чува, и се отдалечи безшумно по пищния килим, разстлан към дебрите на двореца. Вървеше тихо като привидение, наострила слух да долови присъствието на стражите, преди те да я забележат. Не след дълго, разбира се, чу стъпки и гласове. Вмъкна се в кабинет — оскъдно мебелиран и тъмен. Прилепи се към открехнатата врата и зачака стражите да отдалечат.

Когато отминаха, надникна през процепа и ги огледа внимателно. Носеха униформи на кралски гвардейци, но имаше нещо гнило. Изглеждаха някак развлечени, не толкова спретнати.

Самозванци.

Разбира се. Старик беше внедрил свои хора в двореца, разположени и отвън, и вътре. Как иначе би осъществил гибелния си замисъл? Иви преглътна, надявайки се в същия момент Абърлайн да информира Джейкъб какво е скроил врагът.

Излезе от кабинета и пак тръгна бързо по мекия килим. Откри Бялата зала и влезе вътре. Намери чертежите и прехапа устни, въодушевена от находката. За разлика от плановете на двореца, които вече беше разглеждала, тези включваха всичко. Всяко помещение, всеки коридор и проход. Това бяха личните чертежи на принца.

И…

Тя затаи дъх.

Видя тайника.

Прииска ѝ се Хенри да е тук при нея. Представи си как му показва откритието си. Всъщност си представи как ще прекарва много повече време с него, след като постигне целта си.

Сега обаче трябваше да се съсредоточи върху настоящето. Можеше само да се надява, че Джейкъб ще неутрализира хората на Старик, за да ѝ даде възможност да стигне до тайника. На излизане от залата зърна отражението си в голямо огледало, приглади полите си и пъхна чертежите в пазвата си. В коридора спря още веднъж да избегне стражите, изпречили се на пътя ѝ, и после се смеси бързо с тълпата от гости — невидима и неразпознаваема.

Е, не съвсем.

— Ето те и теб! — подвикна ѝ женски глас.

Да му се не види. Беше Мери Ан Дизраели — приятел и съюзник, когото нямаше как да подмине.

— Искам непременно да те запозная с някого! — възкликна госпожа Дизраели и предотвратявайки всякакви възражения, я улови под ръка. Поведе я през множеството към терасата. Там стоеше жена, която Иви Фрай веднага позна. Толкова известна жена всъщност, че за момент дори не повярва на очите си.

— Ваше Величество — поклони се Мери Ан Дизраели, стисвайки дискретно ръката на Иви, за да ѝ напомни да направи реверанс. — Представям ви госпожица Иви Фрай.

Нейно Величество, както обикновено облечена в тъмна рокля и с изражение в тон, погледна Иви със смесица от равнодушие и неодобрение и най-неочаквано каза:

— Ти ли си виновницата за инцидента с господин Гладстон?

Иви пребледня. Играта приключваше. Бяха ги разкрили.

— В-ваше Величество, простете ми — заекна тя.

Кралицата обаче се усмихна. „Инцидентът“ с господин Гладстон очевидно я беше развеселил.