Оливер Боуден - Подземен свят

Щом стигна горе — на двеста стъпки над земята — я посрещнаха две неща. Първо, гледката. Залитайки под напора на силния вятър, тя ахна, очарована от панорамата, изпъстрена с комини и кули — пейзаж, побрал ведно индустрията и богопочитанието. Второ, откри втори диск — по-голям и с отверстие. Сравни двата диска и реши да вмести първия в кухината на втория. Прилегна. Съвършено. Брулена от вятъра, тя се втренчи удивена в картината, която се очерта пред очите ѝ. В момента се намираше на върха на най-известната лондонска забележителност, а дискът ѝ сочеше втората, също изградена от сър Кристофър Рен — катедралата „Свети Павел“.

Не след дълго стигна там. Помисли си колко добре би било да я придружава Джейкъб или Хенри — за предпочитане. Знаеше обаче, че те може да са къде ли не, а нямаше време да ги търси. Изкачи се на покрива на внушителната катедрала. Никакъв проблем за жена с нейните умения.

Там, до статуята на свети Павел, пъхна двата диска във вдлъбнатина в камъка. После — интуитивно ли го почувства, или наистина го усети? — дълбоко под нея се отвори врата. Слезе бързо долу и влезе в тайник в параклиса — просторно помещение с маса по средата. Върху едната стена бе изобразен асасински символ. Значи скривалището наистина беше асасинско. В дъното на залата имаше прозорец с цветно стъкло, а в ниша бе окачено нещо, което на пръв поглед ѝ заприлича на скъпоценен накит. Пристъпи по-близо и огледа верижката, украсена с брънки и дребни сфери с размера на перли, но гравирани с ъгловати йероглифи. Имаше и медальон — ювелирно изработен, сякаш от неземен бижутер от друга ера. Иви го обгърна с длан и потрепери, развълнувана, че вероятно държи предмет от Първата цивилизация. Някакъв ключ несъмнено. Латински надпис върху него гласеше: „Лекът е по-лош от болестта“. Не си спомняше да го е срещала в книгите, които бе прочела. Не разбираше смисъла му. По-късно, когато книгите са пред очите ѝ, навярно щеше да го проумее.

Сложи огърлицата на врата си. В същия момент вратата се отвори и влезе Люси Торн.

— Добър ден, госпожице Фрай — поздрави иронично тя — отново в черно, оголила хищнически зъби. Прекоси помещението и протегна ръка. — Дай ми го! — нареди властно.

Идваше сама, по-уверена от всякога в могъществото си.

Иви пусна медальона и той се плъзна в пазвата ѝ. Тя си вдигна качулката и отпусна ръце — спокойна, но нащрек.

— Искаш Плащът да циментира властта ти, но ако не можеш да я контролираш? — попита.

Люси сви устни.

— А ти защо я искаш? За да не попадне в ръцете на тамплиерите? Колко типично за асасин — да притежава силата на вечния живот, но да се страхува да я използва.

Люси спря на няколко крачки от Иви — точно колкото острието ѝ да не я достигне. Двете жени се измериха с поглед. Иви не видя оръжие, но кой знае какво се криеше под пищните дипли на траурното облекло на съперницата ѝ.

— Вечен живот — повтори тя, напрегнала всеки мускул на тялото си. — Това ли мислиш, че предлага Плащът?

— Не е твоя грижа какво мисля — отсече Люси и очите ѝ издадоха намеренията ѝ секунда преди действието.

Със светкавично движение се наведе, измъкна кама от ботуша си и скочи напред, вдигнала острието. Без малко да изненада Иви.

„Без малко“ бе съществената дума. Иви се отдръпна назад, скритото ѝ острие изскочи от ножницата и изражението на Люси Торн тутакси се промени. Ако се бе подготвила за лесна плячка, беше допуснала сериозна грешка, защото тамплиер и кама не можеха да надвият Иви Фрай. Нападението бе сърцато, но залагаше на изненадата, а без нея Люси Торн не разполагаше с нищо, освен с желание за победа и инстинкт за оцеляване. И двете не бяха достатъчни да срази Иви.

Остриетата им се сблъскаха. Звънтенето отекна в каменните стени. Разкривила яростно лице, Люси Торн пробва нова атака, но Иви я парира с лекота, подготвяйки се хладнокръвно за смъртоносния удар.

Люси Торн обаче не възнамеряваше да се предава. Когато Иви пристъпи към нея, в юмрука ѝ проблесна нещо кръгло и за момент — абсурден и безумен — Иви си помисли, че я напада с райска частица. После обаче разбра какво е — пушечна бомба.

Заслепена и временно дезориентирана, Иви залитна назад и вдигна острието си в отбранителна позиция. Атаката, разбира се, не закъсня. Люси Торн беше по-неумел боец от нея, но не ѝ липсваха целеустременост и смелост. Божичко, помисли си Иви, наистина е дръзка! През дима от бомбата Люси Торн се хвърли напред, размахвайки камата по-скоро с надежда, отколкото с точност и увереност. Благодарение на мъглата и свирепата си бързина обаче без малко да успее.