Оливер Боуден - Подземен свят

С пистолет не беше толкова добра, колкото с острието, но все пак изстрелът се оказа точен и куршумът ѝ щеше да отвори дупка в челото на мъжа. За негово щастие в същия момент каруцата му се лашна настрани, пропаднала в яма. Той стисна с длан рамото си и изкрещя, изпускайки пистолета. Залитна и едва не падна на паважа долу.

Тамплиерският впряг се бе отклонил опасно от пътя си и кочияшът с мъка го удържаше да не се прекатури. Дори Люси Тори беше спряла да вика, вкопчена с всички сили в дъските. Вятърът отдавна бе отвял шапката ѝ и косата ѝ се вееше около лицето.

Не след дълго пистолетите на тамплиерите затрещяха отново. Опитваха се да се вклинят в каруцата им и да скочат в нея. Люси Торн си възвърна самообладанието и заповедите ѝ зазвучаха още по-заплашително.

— Виж! — Джейкъб посочи и Иви забеляза как по Блекуолската железопътна линия минава влакът, който използваха като укритие. Свърнеха ли рязко по Роузмари Лейн, щяха да успеят да скочат в него, ако преценят вярно момента. Налагаше се да оставят сандъка, но благодарение на сякаш свръхестествената връзка, характерна за близнаците, двамата взеха решение, без да продумат.

Стигнаха пресечката на Ратклиф Хайуей и Роузмари Лейн и Джейкъб насочи конете надясно, готов за скок.

Изравниха се с влака. Иви нямаше избор. С отчаян вик грабна книгата, украсена с асасинския герб — единствено нея можеше да вземе — пъхна я под робата си и миг след брат си се приземи в открития товарен вагон.

Двамата тупнаха тежко върху дъските; Джейкъб — възторжен, Иви — точно обратното. Толкова усилия, пропилени за оръфан дневник. Крайно недостатъчно според нея.

Иви и Джейкъб продължиха маневрите си в Лондон, като постепенно извоюваха за асасините силна позиция, невиждана от цял век. Започнаха дори да раздават лекарства на болните в Уайчапъл, печелейки като Хенри сърцата и умовете на хората.

И разбира се, тамплиерите не бяха очаровани. Великият им майстор Крофърд Старик редовно получаваше сведения за дейността на асасините, седнал зад махагоновото писалище в кабинета си.

— Джейкъб Фрай възнамерява да остави целия Лондон на произвола на тълпата — оплака се лейтенантът му Джеймс Бруднъл.

— Или не възнамерява каквото и да е, а просто си играе с живота ни — предположи Филип Тюпъни, докато Старик добавяше кубче захар в чая си.

Вдигна чашата и вдиша аромата ѝ. Извитите му мустаци потрепериха.

— Джентълмени — подхвана той, — този чай пристигна с кораб от Индия. После го опаковаха в завода и го изпратиха с карета до дома ми. Накрая ми го донесоха тук. Той е плод на труда на мъже и жени, които работят за мен. Дължат ми работата си, времето си, живота си. Ще продължават да работят във фабриките ми — и те, и децата им. А вие ми бръщолевите за някакъв си Джейкъб Фрай? Нищожество, нарекло се асасин. Проявявате неуважение към целия град, работил денем и нощем, за да пием това чудо. Този чай.

Люси Торн влезе в кабинета. Седна до господаря си. Нямаше и помен от ужасяващото видение върху каруцата. Шапката си беше на главата ѝ, хладнокръвието ѝ — възстановено.

— Наближава краят на проучването ми — каза тя. — Досадният глупак вече няма да измъчва обичния ни Лондон.

— А сестрата? Госпожица Фрай? — поинтересува се Старик. Люси Торн сви устни.

— Госпожица Фрай ще бъде обезвредена в най-скоро време.

В неведение какви сили заговорничат срещу тях, Иви и Хенри проучваха находката ѝ в магазина и в убежището им.

— Може да не си намерила райска частица, но тази книга е безценна — каза ѝ утешително той.

Тя го погледна благодарно и двамата се взираха дълго един в друг. После Иви прочисти смутено гърло и откъсна очи от неговите. Сведоха отново глави над дневника от сандъка.

— Гледай! — посочи Хенри. — Пише, че лондонските асасини са открили плащ.

Плащ.

Иви се приведе до него — по-близо, отколкото беше необходимо. И двамата го разбираха. Раменете им се докоснаха и те се насладиха на вълнуващия допир.

— Пише, че лекува дори най-тежките рани — прочете Иви. — Ако асасините бяха открили подобно нещо, татко сигурно щеше да знае.

Не, той беше обсебен от артефакта в тунела за подземната железница, помисли си Хенри.

— Навярно пропускаме нещо — предположи.

И сякаш по сценарий Иви забеляза как документите, пъхнати в дневника, се събират в карта. Огледа я, грабна я и тръгна към вратата.

— Няма ли да дойдеш? — подхвърли през рамо.

Хенри сви смутено рамене.