Оливер Боуден - Подземен свят

— Работата на терен не ми е специалност.

— Намерихме пътеводител към предмет на предците. Не искаш ли да се впуснеш в откривателска експедиция?

Искаше, разбира се. И искаше да остане с Иви.

— Невъзможно е да откажа, след като го представяш така.

Двамата поеха по маршрута, описан в картата, развълнувани от откритието си и доволни, че са заедно. Стигнаха до спокоен градски квартал, чиито обитатели явно бяха по-заможни, а къщите им — по-внушителни. Нещо хрумна на Хенри. Към Куин Скуеър ли отиваха?

— Струва ми се, че картата ни води към имението на Кенуей — каза той.

— На Кенуей ли? Пирата?

— Асасин и пират. Да.

— Странно как досега не са претърсили дома му, щом е бил асасин.

— Синът му Хайтам станал тамплиер. Сега къщата е тяхна.

— Значи тамплиерите притежават къща с асасински съкровища в нея? И не са ги открили?

Хенри се усмихна.

— Сигурно умеем по-добре от тях да крием неща.

Стигнаха площада и дори Хенри разбра, че годините са го променили. Навремето се наричал Куин Ан Скуеър и от двете му страни се редели имения — сред тях и домът на семейство Кенуей — но макар статуята да си стоеше на мястото, а пивницата „Куинс Лардър“ да привличаше клиентела от незапомнени времена, в повечето сгради сега се помещаваха болници и благотворителни институции, както и книжарници и печатници.

Къщата на семейство Кенуей обаче не беше променила предназначението си. Тук Едуард Кенуей бе живял след завръщането си на родния бряг. Синът му Хайтам бил приет в Ордена на тамплиерите — дълга и страховита история, изправила баща срещу син.

Дженифър Скот, дъщеря на Едуард и доведена сестра на Хайтам, също живяла тук, проклинайки и асасините, и тамплиерите, макар да продължавала да се възползва от облагите, които ѝ носела връзката с двете организации — включително охолния дом на вече преименувания Куин Скуеър.

Застъпвайки се от време на време за идеята асасините и тамплиерите да тръгнат по пътя на разбирателството, Дженифър Скот останала тук до края на дните си и когато най-сетне починала на достолепна възраст, лондонските тамплиери — а вероятно и асасините — си поели облекчено дъх.

Сега Иви и Хенри прекосиха площада, подминавайки католическия приют за бедни старци и централата на Обществото на Сен Венсан дьо Пол. На няколко крачки от нея Иви спря внезапно и дръпна Хенри към железния парапет, опасващ площада — единственото възможно укритие.

— Гледай! — прошепна му, сочейки карета пред дома на семейство Кенуей.

В същия момент от нея излезе жена, която никой не би пропуснал да познае — Люси Торн.

— Ще бъда в кабинета! — чуха я да казва. — Не искам да ме безпокоят, освен с новини за изгубения бележник.

При тези думи двамата тамплиери влязоха в къщата, а Иви и Хенри се спогледаха тревожно. Първото предизвикателство бе да успеят да влязат. Второто — да не се сблъскат с Люси Торн.

Но вече бяха стигнали твърде далеч.

Над тях имаше отворени прозорци. Никакъв проблем за асасин. Двамата се покатериха бързо по стената и се прехвърлиха в помещение, което се оказа музикална зала с голямо пиано и портрет на Едуард Кенуей и младия Хайтам. Други картини обрисуваха морската история на някогашния притежател на имението.

Хенри доближи устни до качулката на Иви и тя я отметна леко с показалец.

— Какво търсим? — прошепна той.

Тя се озърна.

— Не съм сигурна.

Двамата обиколиха стаята и откриха, че навсякъде са разпилени музикални ноти.

— Какво не виждат тамплиерите? — прошушна Хенри, сякаш на себе си.

— Нещо, което само ние можем да видим.

— Едуард Кенуей е бил пират. Къде пират би скрил съкровище?

— Аз бих скрила моето в библиотека — отвърна Иви и Хенри се подсмихна.

— Моето ще бъде библиотека — каза той и очите им отново се срещнаха — сродни души.

— Пианото е красиво.

— Свириш ли?

— Не. Де да можех! Обичам музиката. А ти?

— Малко. Колкото да мина за благородна млада дама, ако се наложи.

— Бих искал да ми посвириш — каза той и забеляза как страните ѝ поруменяват.

Приближи до пианото.

— Някои клавиши са повдигнати — отбеляза и ги огледа внимателно, опитвайки се да открие логична причина за едва забележимата разлика.

Натисна един от по-гордите клавиши в строя — дзън — и Иви се сепна. Погледна го и отвори уста да го упрекне, задето вдига шум, но внезапно пианото засвири само. Забравиха паниката, когато в същия момент скрита врата в пода се отвори и разкри стълбище към невидимо подземие.