Оливер Боуден - Подземен свят

— Нима? Както убеди картоиграчите в кръчмата „Оукбрук“ да се изкъпят в Темза?

— Това е друго. Те ме победиха на вист. — Той се взря в далечината. — Сетих се! Ще се наречем „Топовете“.

— Обикновено губиш и на шах — напомни му Иви и повдигна извинително вежди към Хенри.

— Имаш ли по-добър план? — попита Джейкъб.

Тя не откъсна очи от Хенри с чувството, че е открила сродна душа.

— Да намерим райската частица.

Джейкъб изсумтя отвратено.

— Е — прочисти гърло Хенри. — Ако сте приключили…

Заведе ги в магазина си, където нищо не се бе променило от онзи ден, когато майка му го бе довела тук. Антикварният бизнес не беше на гребена на вълната, но все едно. Така или иначе, да продава джунджурии не беше главната му цел, а другото му начинание — да събира информация за артефактите, да наблюдава дейността на тамплиерите чрез нарастваща мрежа от шпиони — процъфтяваше. Джордж Уестхаус се оказа прав — с помощта на вродените си заложби, спечелили доверието на обитателите на тунела, Хенри бе привлякъл на своя страна бедняците от Уайчапъл. Получи се почти неволно — малко закрила, два-три урока на лихвари, сводник, разбрал грешката си, свиреп баща, спомнил си отговорностите си. Успяваше посредством политиката на моркова и пръчката. Устройваше го, че не използва бойните си умения — не беше воин по сърце. Бандата му не приличаше на другите, подвизаващи се в Ийст Енд. Тяхната йерархия — за каквато се застъпваше Джейкъб — се основаваше на грубата сила. Задругата на Хенри съблюдаваше по-благотворни принципи. Водачът им бе спечелил уважението и предаността им.

— През годините създадох връзки в града — обясни лаконично той.

— Чудесно! — възкликна Иви. — Необходимо ни е съдействие…

— Съдействие? — изпуфтя Джейкъб. — Не, трябва да смажем бандите на Старик и да му отнемем властта.

— Не се целиш достатъчно високо — възрази раздразнено Иви.

— Старик има влияние във всички обществени прослойки. Важното е да сме му достойни противници.

— Разбирам, Иви. Трябват ни „Топовете“.

Тя поклати глава и за кой ли път повтори:

— Няма да основаваш банда. Първо трябва да открием райската частица.

— Не. Трябва да отвоюваме Лондон от Старик. Само ми посочи мишените…

— Не.

— Какво?

— Още не е време за това.

— Не искам да ходя на лов за дрънкулки.

— Първо научаваш танца, после ставаш танцьор. — Иви цитира максима, повтаряна им нееднократно в детството.

— Значи ще вървиш по стъпките на татко?

— Редно е някой да го направи.

— Радвам се да те видя, Фреди.

Абърлайн седна в дневната на семейство Обри в Степни и си спомни колко топло го бяха посрещнали госпожа Шоу и двете ѝ деца навремето, когато от сърце му се искаше да носи по-добри новини.

Сега пак беше скъп гост, но този път…

— Искаш ли чаша чай, Фреди?

Без да дочака отговор, госпожа Шоу излезе и остави двамата мъже сами.

— Е, радвам се да те видя, Фреди — повтори Обри. — Сержант Абърлайн, представете си! Сърцатия Фреди най-сетне се издигна. Винаги съм знаел какво блестящо бъдеще те очаква, друже. От всички нас ти беше най-достоен да преуспееш.

Сега Обри беше собственик на месарница на Степни Грийн. Абърлайн бързо откри колко е полезно да имаш приятел месар. Особено при завързването на контакти, защото бе вярно — Абърлайн се беше издигнал в кариерата. Мъж на име Итън Фрай го бе представил на друг мъж — Хенри Грийн, когото Фреди познаваше под името Бхарат Сингх от строежа на метрото. Помолиха го да не разгласява истината за нищо на света и той с радост спазваше дадената дума. Все пак Итън Фрай му беше спасил живота. Двамата с Хенри се бяха изправили срещу Кавана и компания, а това според Абърлайн ги включваше в неговия отбор.

Странно, но Абърлайн така и не стигна до дъното на произшествието в тунела на подземната железница. Итън му спомена уклончиво за някакъв „могъщ предмет“ и полицаят си го представяше като оръжие, предизвикало експлозията. Защо? Нямаше представа. Кавана и тримата му лейтенанти обаче бяха мъртви. Колкото до другия, чиновника… Е, той работел за трето лице и тук положението се усложняваше. Итън го описваше като стара вражда — воюващи лагери, които кроят планове да контролират съдбата на човечеството. На Абърлайн това му стигаше. Убеди го да не задава повече въпроси, защото някак си твърдото му убеждение, че съществуват недостижими задкулисни сили, се бе съчетало с твърдото убеждение на Обри, че понякога няма отговори.