Оливер Боуден - Подземен свят

Премълчани въпроси. Преглътнати отговори. Подозренията оставаха. И Призрака, естествено, гравитираше около майка си, която се превърна в посредник между възрастния асасин и неотстъпчивия му наследник. Тя му съобщи, че няма да се върне в Амритсар. Не сега. Може би никога. Появата му би повдигнала много въпроси, а и Братството имаше нужда от него тук, в Лондон.

Призрака усещаше намесата на Итън Фрай и Джордж Уестхаус зад тези решения, но знаеше, че според майка му присъствието им в Лондон е сериозен риск, а връщането на Джаядип у дома би го увеличил многократно.

Двоумеше се, разбира се, дали да не си тръгне. Но все още беше асасин, а не можеш да обърнеш гръб на вярата. Беше видял ужасяващото могъщество на артефакта и разбираше, че не бива да остава в ръцете на тамплиерите. Фактът, че се е провалил веднъж, не променяше нищо.

Един ден през идиличния период на Бъркли Скуеър майка му го покани на разходка — само тя и той. Поеха по улиците, пълни с лондончани, които се взираха втрещени в Пяра, сякаш не идва просто от друга страна, а е потомка на непознат вид. Робата ѝ беше копринена, но без орнаменти и в ярък контраст с воланите, корсетите от китова кост, възтвърдите шапки и префърцунените слънчобрани на местните дами. И при цялото си старание, всички ѝ отстъпваха по красота. Той никога не се бе гордял повече с нея, отколкото в момента.

— Наясно си, мисля, какво препоръчват господин Уестхаус и господин Фрай? — подхвана тя, докато вървяха.

Ръцете ѝ се движеха свободно до тялото, раменете ѝ бяха изправени, брадичката — гордо вдигната, а очите ѝ срещаха всеки поглед с достойнство.

— Искат да бъда нещо, което не съм, мамо — отвърна той.

— Искат да бъдеш нещо, което определено си — настоя тя. — Безценна придобивка за Братството.

Той забрави за момент гордостта си и сведе поглед.

— Никога не съм бил достоен член на Братството и никога няма да бъда.

— О, стига! — скастри го тя. — Глупости! Нима сме те възпитали да приемаш поражението с отворени обятия? Нищо ли не свети в очите ти, освен покруса? Боя се, че ще изчерпиш търпението ми, ако продължиш да се самосъжаляваш.

— Самосъжалявам ли се? Наистина ли?

Тя наклони глава и се усмихна.

— Може би малко, скъпи. Да, съвсем малко.

Той се замисли.

— Разбирам — кимна рязко.

Продължиха да се разхождат, отклонявайки се от отъпкания маршрут към по-неугледните квартали на града.

— Обидих те — отбеляза тя.

— Никой не обича да изглежда като намусено дете — призна той.

— Никога не си бил такъв, а при това пътуване разбрах, че детето ми е станало мъж.

Той изсумтя презрително.

— Мъж и половина! Изгубил хладнокръвие при бойното си кръщение.

— Ето пак…

— Съжалявам, мамо.

По виещи се странични улички стигнаха до Уайтчапъл и спряха пред магазин. Майка му се обърна и обви с длани лицето на сина си.

— Вече си много по-висок от мен.

— Да, мамо.

— Виждаш ли? Вече си мъж. Готов си да се отърсиш от детинските самообвинения, срам и каквито други отровни чувства те измъчват, за да се впуснеш по следващия етап от пътя, който съдбата ти е отредила.

— Това ли е желанието ти?

Тя отпусна длани и се подсмихна.

— Е, сети се да попиташ, Джаядип. Скъпото ми момче, израсло в мен и отраснало под грижите ми. Коя майка мечтае синът ѝ да стане убиец?

— Асасин, мамо, велик асасин, а не убиец.

— Можеш да бъдеш велик асасин, без да си убиец, Джаядип. Такива надежди тая. Затова сме тук. Вече си готов за новия си живот. Добре дошъл в него.

Посочи магазина, пред който стояха. Той погледна към витрината, отрупана с прашни дрънкулки, украшения и сувенири.

— Антикварен магазин? — повдигна вежди.

— Точно за любознателен ум като твоя.

— Ще бъда антиквар — констатира безизразно той.

— Да влезем вътре — подкани го майка му.

Извади ключ изпод робата си и след секунда двамата влязоха в пълното с вещи, но някак успокояващо помещение. Погледнато от прага, то сякаш се простираше към призрачни, загадъчни дълбини и когато затвориха вратата, шумът от улицата ненадейно секна. Прашинки танцуваха в сноповете светлина, процеждаща се през мръсните прозорци, закрити от купищата дреболии. Етажерките се огъваха под тежестта на неразличими предмети със смътни контури. Хареса му веднага.

Но все пак… магазин.

— Наполеон, мисля, беше казал, че англичаните са народ от магазинери — усмихна се майка му, доловила, че е заинтригуван от мястото и сърце не му дава да отхвърли тутакси предложението ѝ. — Уместно е тогава да станеш магазинер, нали?