Оливер Боуден - Подземен свят

Там щяха да се срещнат с Хенри Грийн — мъж, за когото не знаеха нищо.

„Асасинът, който бди над Лондон“, само това им бяха казали. Нямаха представа каква е истинската му история.

След злокобните събития в подземната железница Призрака остана в тунела под Темза цяла година.

Продължи да помага на другите му обитатели, макар че всъщност изпълняваше по-скоро ролята на фигурант — седеше или лежеше в нишата, скърбейки за Маги и за всички невинни жертви, изгубили живота си в безплодното преследване на райската частица. Проклинаше историческия лов на дрънкулки, изпълнен с дълбоко презрение към манията на асасините и тамплиерите по лъскави находки без никаква стойност.

Итън го посети в тунела, но той го отпрати. Не искаше да го вижда.

Джордж също дойде и му обясни, че Братството се нуждае от човек в сърцето на Лондон.

— Нова мисия под прикритие, Джаядип. В съзвучие със заложбите ти.

Призрака му се присмя. Нали Итън Фрай му беше казал същото преди години в Амритсар? Нещо по-подходящо за вродените ти заложби. И ето докъде беше стигнал.

— Изисква се просто да заживееш под чужда самоличност. Нищо повече — продължи Джордж. — Няма да проникваш в противникови кръгове. Напротив. Искаме прикритието ти да е достатъчно непроницаемо, та да не те забелязват, но не чак толкова, че да не можеш да започнеш да създаваш мрежа от шпиони и информатори. Това е, Джаядип, просто ще събираш сведения. Умееш да предразполагаш хората — посочи тунела. — Доверяват ти се. Вярват ти.

Призрака вдигна ръка.

— Не съм лидер, господин Уестхаус.

Разкривил лице от болката, стегнала старите му кости, Джордж седна до него — спомен от времето, когато Итън бе направил същото в килията му в Мрака.

— Няма да бъдеш лидер, не и в традиционния смисъл на думата — каза Джордж. — Ще вдъхновяваш хората, както знаем, че умееш. Братството се нуждае от теб, Джаядип. Нуждаехме се от теб преди, необходим си ни и сега.

— Но аз не оправдах очакванията на Братството.

Джордж изсумтя нетърпеливо.

— О, стига си се вайкал! Не си по-виновен от Итън, от мен или от членовете на Съвета, които сякаш са решили да позволят на врага да се шири свободно. Направи ми, моля те, тази услуга. Поне обмисли предложението ми.

Призрака поклати глава.

— Тук в тунела съм по-необходим, отколкото във всяка война.

— Тунелът скоро няма да съществува — възрази Джордж. — Поне в този вид. Купи го железопътната компания „Ийст Лондон“. Огледай се, тук няма никого. Няма пешеходци, няма търговци. Само най-отчаяните идват да нощуват в нишите. Само ти и неколцина пияници, дошли да изтрезнеят, преди да се приберат вкъщи при съпругите си и да ги излъжат, че са ги нападнали и са им откраднали заплатите. Прав си, че някога хората тук се нуждаеха от теб. Но вече няма на кого да помагаш. Ако искаш да служиш на събратята си, посвети се на Кредото.

Призрака отклони предложението. Продължи да тъне в униние, докато след месеци го посетиха отново.

Странно, но Призрака бе прекарал толкова много нощи в тунела, сънувайки тях и родния дом, че когато майка му и баща му се появиха наяве, той ги помисли за сън или за мираж.

Бяха минали пет години, но Арбаз и Пяра изглеждаха ослепителни както в спомените му, а светлината, която излъчваха, сякаш разпръскваше душния мрак в тунела. Носеха копринените роби на индийското Братство; верижката, която започваше от мънистото в носа на майка му и стигаше до ухото ѝ, блещукаше в меката оранжева светлина на фенера. Нищо чудно, че се заблуди и ги помисли за сън, за неземни видения. Ала те бяха спомен от плът и кръв.

Призрака зърна и други фигури в тъмнината зад тях и позна Джордж и Итън. Не, значи не бе сън. Изправи се несигурно, подпирайки се с ръце на влажната стена. Зави му се свят, коленете му, залинели от дългото отшелничество, се подгънаха. Залитна, неспособен да овладее вълнението, че вижда родителите си. Баща му пристъпи напред да го подхване. Итън го последва и четиримата асасини изведоха Джаядип от тунела. От мрака.

Майка му и баща му се бяха настанили временно в апартамент на Бъркли Скуеър. Там Призрака спа на легло сякаш за пръв път, откакто се помнеше; хранеше се добре и получаваше майчини целувки — всяка като благословия.

Отношенията му с Арбаз обаче го гнетяха. Тровеха го съмнения дали баща му е бил сред хората, които го арестуваха и хвърлиха в килията в Мрака? Докъде се простираха действията и бездействията на Арбаз, когато бяха произнесли смъртната присъда над сина му?