Тери Пратчет - В черно като полунощ

Летиша погледна Тифани и тълпата с нещо като страх и изписка:

— Може ли да тръгваме, моля? Майка почва да се дразни.

И така каретата си тръгна, както и — слава богу! — мъжът с латерната. Слънцето също се скри и някои хора последваха примера му в топлия сумрак. Тифани обаче литна за вкъщи сама, високо над дърветата, където само прилепите и совите можеха да видят лицето ѝ.

Поспа около час, преди да започне кошмарът. Най-яркият ѝ спомен от тази нощ беше как главата на господин Низки се блъскаше в стената и перилата, когато тя буквално го изхвърли от леглото му и го повлече по стълбите, сграбчила мръсната му пижама. Той беше тежък и полузаспал, а полусъбудената част от него беше мъртвопияна.

Важното сега, докато го влачеше подире си като чувал, беше да не му остави време да се осъзнае, нито за миг. Той беше три пъти по-тежък от нея, но тя беше наясно с въртящия момент. Не ставаш за вещица, ако не можеш да врътнеш някой по-тежък от теб. Иначе никога няма да успееш да смениш чаршафите на инвалид. Ето че мъжът се плъзна по последните няколко стъпала до малката кухничка на къщата и повърна на пода.

Това донякъде я зарадва. Най-малкото, което той заслужаваше, беше да лежи в смърдящия бълвоч. Тя обаче трябваше бързо да овладее положението, преди той да е успял да се освести.

Когато почнал побоят, ужасената госпожа Низки, досущ като някаква мишчица, отърчала с писъци до селската кръчма, откъдето бащата на Тифани пратил едно момче да я повика. Господин Сболки беше доста далновиден мъж и навярно е знаел, че целодневното бирено веселие може да погуби всекиго. Докато Тифани хвърчеше към къщата, яхнала метлата си, тя долови началото на злокобното думкане.

Тя зашлеви мъжа по лицето.

— Чуваш ли това? — кресна, сочейки към затъмнения прозорец. — Чуваш ли го? Това е звукът на злокобата. Думкат за теб, господин Низки, за теб! И имат сопи! И камъни! И юмруци! Имат всичко, което им попадне в ръцете, и имат пестници, а внучето ти умря, господин Низки. Пребил си дъщеря си толкова зле, господин Низки, че бебето е умряло, а жена ти не могат да я утешат и всички знаят, че ти си го сторил, всички знаят!

Тя се вгледа в кръвясалите му очи. Пестниците му автоматично се бяха свили в юмруци, понеже беше свикнал да мисли с тях. Скоро щеше да пробва да ги използва, тя си знаеше, защото е по-лесно да удряш, отколкото да мислиш. Господин Низки си беше проправил път в този живот с юмруци.

Злокобното думкане бавно приближаваше. Трудно се ходи из полята в тъмна нощ, когато си се наливал с бира до козирката, независимо колко праведен се чувстваш в момента. Тя се надяваше да не влязат първо в плевнята, защото щяха да го обесят на място и на мига. Така де, на мига, ако имаше късмет . Когато видя плевнята, превърнала се в касапница, тя разбра, че ако не се намеси, касапницата ще се повтори. Успя да отнеме болката на момичето и я прикова над собственото си рамо. Болката беше невидима, разбира се, но пред мисления ѝ взор гореше с яркооранжев пламък.

— Онуй момче е виновно — изломоти мъжът, а повръщаното се стичаше по брадата му. — Навърта се тука, взима ѝ акъла и тя не ще да слуша ни майка си, ни мен. А е само на тринайсет. Срамота.

— И Уилям е на тринайсет — каза Тифани, като си налагаше да говори със сдържан тон. Беше трудно. Гневът ѝ напираше да избухне. — Да не искаш да ми кажеш, че е била твърде малка за милувки, но достатъчно голяма, за да бъде пребита така, че да кърви от места, от каквито никой не бива да кърви?

Не можеше да разбере дали наистина си е събрал ума, защото той бездруго имаше толкова малко, че не се знаеше дали изобщо му е останал някакъв.

— Не беше редно онуй, дето го правеха — смотолеви той. — У дома си поне човек трябва да наложи ред все пак, не е ли тъй?

Тифани си представи нажежените разговори в кръчмата, които се превръщаха в увертюра на злокобното думкане. По селата в Кредище нямаше кой знае колко оръжия, но пък имаше неща като сърпове, коси, брадви и големи, направо огромни млатове. Те не бяха оръжия… докато не удариш някого с тях. А нравът на стария Низки беше всеизвестен, нищо, че жена му все казваше на съседите, че е с насинено око, понеже пак се била блъснала във вратата.

О, да, можеше да си представи разговорите в кръчмата, подклаждани от бирата и подсещащи хората, че всички онези неща, които не бяха оръжия, висяха в сайвантите им. Всеки мъж е господар в своя дом, в своята малка крепост. Всеки знае това — е, поне всеки мъж , — така че като се опре до чужди проблеми, стоиш и си гледаш в собствената копаня, без да заничаш в чуждата, докато тя не започне да смърди, но започне ли… тогава трябва да направиш нещо, иначе всичките крепости ще се разпаднат. Господин Низки беше една от тайните, които всички в околията мрачно таяха, ала вече не можеше да бъде тайна.