Тери Пратчет - В черно като полунощ

Низки нямаше да схване намека. Той щеше да излезе навън с вдигнати юмруци. И щеше да се разрази бой и някой щеше да направи нещо глупаво, тоест нещо даже по-глупаво от това, което Низки беше направил. А после баронът щеше да разбере и хората можеше да изгубят поминъка си, което значи, че трябва да напуснат Кредище и да минат може би над петнайсет километра, за да открият работа и нов живот сред непознати.

Бащата на Тифани имаше развита интуиция и няколко минути след като думкането поутихна, открехна вратата на плевнята. Тя знаеше, че го поставя в неудобно положение. Той заслужаваше уважението на хората, но сега дъщеря му някак си беше станала по-важна от него. Вещиците не приемат нареждания от никого и тя знаеше, че другите мъже го подкачат за това.

Тя се усмихна и той седна на сеното до нея, а дивото думкане не откри нищо за пребиване, умъртвяване с камъни или обесване. Господин Сболки по принцип не беше особено бъбрив. Той огледа помещението и погледът му попадна на малкото вързопче, набързо направено от слама и зебло, което Тифани беше скрила от очите на момичето.

— Вярно е, значи. Била е бременна, нали?

— Да, татко.

Баща ѝ сякаш гледаше в нищото.

— Най-добре да не го открият — обади се след известно време.

— Да — кимна Тифани.

— Някои от младежите се канеха да го бесят. Щяхме да ги спрем, разбира се, но е ужасно хората да се раздвояват, за да вземат страна. Това е като отрова за селото.

— Да.

Поседяха в мълчание: Баща ѝ сведе очи към спящото момиче.

— Какво ѝ направи? — попита.

— Всичко, каквото можах — отвърна Тифани.

— И онова там с отмъкването на болката ли?

Тя въздъхна.

— Да, но това не е единственото нещо, което трябва да отмъкна. Трябва ми лопата, татко. Ще погреба клетото мъниче долу в гората, така че никой да не разбере.

Той отвърна очи.

— Ще ми се ти да не вършиш това, Тиф. Та ти още нямаш шестнадесет, а те гледам как все тичаш наоколо да кърпиш, превързваш, бабуваш и кой знае още какво. Не бива да правиш всичко това.

— Да, знам.

— А защо го правиш?

— Защото другите не могат, не искат или просто не го правят, ето защо.

— Но това не ти е работа, нали?

— Аз го правя да ми е работа. Аз съм вещица. Това е нашата работа. Когато на никого не му е работа, тогава е моя работа — на един дъх изрече Тифани.

— Да, но всички мислехме, че става дума за хвъркане с метли и тем подобни, а не за рязане на нокти на старици.

— Хората не разбират какво трябва — въздъхна Тифани. — Не че са лоши. Просто не се замислят. Само виж старата госпожа Чорапа, която си няма нищо на този свят, освен една котка и колкото си щеш артрит. Вярно, хората ѝ носят по нещичко за хапване, но никой не се е сетил, че ноктите ѝ са толкова прораснали, че са се забили в обущата ѝ — не е могла да ги свали от година! Ако е нужна храна или китка цветя, местните са наистина отзивчиви, обаче не може да се разчита на тях, когато нещата се поовапцат. Вещиците забелязват тези работи. Е, да, има хвъркане напред-назад, така си е, но то е най-вече бърз начин да стигнеш дотам, където нещата са се оплескали.

Баща ѝ поклати глава.

— И на теб ти харесва да правиш това?

— Да.

— Защо ?

Тифани трябваше да помисли, а баща ѝ не сваляше очи от лицето ѝ.

— Ами, татко, нали си спомняш, че баба Сболки все казваше: „Нахрани онез, що гладуват, облечи онез, що студуват, говори зарад онез, що са без глас“? Е, според мен тук може да се добави и „клекни зарад онез, що не могат да се наведат, протегни се зарад онез, що не могат да се изпънат, почисти зарад онез, що не могат да се разшетат“, не мислиш ли? И понеже понякога се случва да имаш добър ден, който компенсира всички лоши дни и макар и за миг чуваш как светът се обръща — додаде Тифани. — Не знам как да го обясня по друг начин.

Баща ѝ я погледна със смесица от гордост и недоумение.

— И според теб си струва, а?

— Да, татко.

— Гордея се с теб, жигитчето ми, мъжки се справяш ти!

Нарече я с галеното име, известно само в семейството. Ето защо тя го целуна мило и не му каза, че е малко вероятно мъж да се справи с работата, която ѝ се налага да върши.

— Какво ще стане с Низките?

— Ние с майка ти можем да приютим госпожа Низки и дъщеря ѝ, а… — господин Сболки замлъкна и я погледна странно, сякаш се страхуваше от нея. — Никога не е толкова просто, момичето ми. Като бяхме млади, Сет Низки си беше свестен момък. Не беше най-чистото прасе в кочината, дума да няма, но си беше посвоему свестен. Не той, а баща му беше повреден. Така де, то навремето никой не се церемонеше много и си беше в реда на нещата да те нашамаросат, ако не слушаш, но бащата на Сет имаше дебел кожен колан с две токи и налагаше с него Сет само защото го гледал накриво. Това си е чистата истина. Все повтаряше, че щял да му даде да се научи.