Тери Пратчет: В черно като полунощ

— Сите О’Бери, ще ти бъда много благодарна, ако направиш тъкмо това — кимна Тифани, — защото, ако не греша, имам доста хора за превързване.

Сите О’Бери внезапно доби вид на човек, натоварен с ужасно неблагодарна задача, и трескаво изплю посланието, което жена му бе поръчала да предаде:

— Келдата рече, дека у морето имало бол рибоци, господжа!

Тифани замря за миг, а после, без да гледа Сите, тихо отвърна:

— Признателна съм на келдата за рибарската информация. Сега обаче трябва да тръгвам, ако не възразяваш. Моля те, благодари на келдата.

Тълпата вече се стичаше към подножието на хълма, за да зяпа, разтърве или евентуално да се пробва да окаже аматьорска първа помощ на стенещите състезатели. За случайните свидетели, разбира се, това беше поредното представление. Все пак рядко се вижда доволно голяма купчина от мъже и кашкавалени пити, а и — знае ли човек? — може пък да има някои наистина интригуващи произшествия.

На Тифани, доволна, че има с какво да се заеме, не се наложи да си пробива път през навалицата. Островърхата черна шапка можеше да отвори път през тълпа по-бързо, отколкото светец през плитко море. Тя отстрани щастливите зяпачи, като размаха ръка, чат-пат уцелвайки по-бавно схващащите. Всъщност както се оказа, касапската сметка тази година не беше чак толкова голяма — само една счупена ръка, една строшена китка, един счупен крак и огромен брой натъртвания, драскотини и ожулвания по тези, които най-вече се бяха плъзгали до долу. Тревите невинаги са ласкави. В резултат от това неколцина младежи очевидно бяха доста пострадали, но решително отказаха да разкрият нараняванията си пред девойка, големи благодарности все пак. Тя им заръча да сложат студени компреси на наранените места, където и да бяха те, и ги изпроводи с поглед, като се затътриха с патешка походка към домовете си.

Е, добре се справи, нали? Приложи уменията си пред потриващата вратове тълпа и съдейки по това, което подочу от старците, не се изложи. Може и само да ѝ се стори, но един-двама като че се смутиха, когато един дядка с брада до кръста ухилено заяви:

— Девойче, дето може да намества кости, стара мома няма да остане.

Но всичко свърши и като нямаше друго за правене хората поеха по дългия път обратно по склона… и тогава се появи каретата и което беше още по-зле, спря.

Беше с герба на Сувенирни. От нея излезе младеж. Приятен на вид посвоему, но и толкова дървен посвоему, че човек можеше чаршафи да глади на него. Беше Роланд. Едва направи крачка, когато един доста неприятен глас от каретата му натякна, че трябвало да чака лакеят да му отвори вратата и да побърза, защото нямали цял ден за губене.

Младежът се отправи към тълпата, а тя се поспретна, понеже той в края на краищата беше син на барона, който притежаваше почти всички земи, а и къщи в Кредище и макар че беше що-годе свестен старец, известна куртоазия към родата му определено беше мъдър ход…

— Какво е станало тук? Добре ли са всички? — възкликна Роланд.

Животът в Кредище като цяло беше уреден и взаимоотношенията между владетеля и простолюдието се свеждаха до взаимно зачитане. При все това у селяните се беше вкоренила идеята, че може би е неблагоразумно да се разменят твърде много думи с властимащите, в случай че някоя от тези думи се окаже не на място. Все пак в замъка все още имаше зала за изтезания и макар че не беше използвана от векове… е, най-добре е за всеки случай човек да си стои настрана и да остави говоренето на вещицата. Ако тя загазеше, винаги можеше да се омете.

— Опасявам се, че едно от произшествията нямаше как да се избегне — съобщи Тифани с ясното съзнание, че е единствената жена, която не направи реверанс. — Няколко счупени кости, които ще зараснат, и няколко натъртени лица. Вече всичко е наред, благодаря.

— Виждам, виждам! Браво, млада госпожице!

На Тифани за миг ѝ се стори, че ще ѝ се строшат зъбите. Млада госпожице! От… неговите уста! Беше почти, но не съвсем, обидно. Никой друг обаче май не се впечатли. Това в крайна сметка беше начинът, по който говореха разните важни клечки, когато се мъчеха да се държат приятно и дружелюбно. „Но той се опитва да говори с тях като баща си — възмути се тя. — На баща му обаче му иде отвътре и му върви. Не се говори на хората така, сякаш са на обществено събрание.“ Тя отвърна:

— Любезно благодаря, сър.

Е, дотук добре, само дето вратата на каретата пак се отвори и префинено бяло краче докосна земята. Беше тя: Ангелика или Лактука, или някаква подобна градинарска измишльотина. Тифани всъщност знаеше прекрасно, че е Летиша, но нима не можеше да си позволи миниатюрна капчица жлъч в дълбините на собствените си мисли? Летиша! Що за име? Нещо средно между леща и киша. Освен това каква е тази Летиша, че да държи Роланд настрана от съборката? Той трябваше да е тук! Баща му щеше да е тук, ако изобщо можеше, горкият старец! И я виж ти! Изящни бели обувчици! Колко биха изтраяли краката на някой, който наистина трябваше да върши работа? Тук тя се спря: мъничко жлъч беше достатъчно.