Тери Пратчет - В черно като полунощ

Тълпата вече се стичаше към мястото, откъдето щяха да пускат питите, макар че при сергията с жабите все още имаше голяма навалица, привлечена от този тъй развлекателен и надежден източник на забавление, особено за онези, които не участваха в него. За съжаление човекът, който си пъхаше невестулки в панталоните и очевидно бе достигнал собствен рекорд от девет невестулки, тази година липсваше и хората се чудеха дали не е загубил таланта си. Рано или късно обаче всички щяха да отидат да гледат надпреварата с питите. Това беше традиция.

Склонът наистина беше много стръмен и сред собствениците на питите неизменно се надигаше дух на бурно съперничество, което се изразяваше в бутане, ръгане, ритане и синини. Чат-пат се случваше да счупят по някой крак или ръка. Всичко това протичаше по реда си и съперниците вече поставяха на стартовата линия своите пити, когато Тифани зърна едно настървено сирене да се търкулва сам-самичко. Беше черно, но не само от прах, и овързано с мърлява синьо-бяла препаска.

— О, не — изпъшка тя, — Хорас! — А и белята никога не идва сама. Тя се озърна, взирайки се за онова, което не биваше да е там. — Слушайте сега — изръмжа под носа си, — знам, че поне един от вас е наблизо. Не ви е тук мястото. Ясно?

Твърде късно обаче. Разпоредникът с голяма широкопола шапка, поръбена с ширит, наду свирката си и състезанието, както той заяви, се отпочна — което е доста по-тежка дума от започна . Мъж с ширит по шапката никога не използва простичка дума, когато има и по-сложна.

Тифани почти не смееше да гледа. Състезателите не толкова тичаха, колкото се плъзгаха и въргаляха зад питите си. Не можеше обаче да не чуе вълната от викове, която се надигна, когато черното сирене не само излезе начело, а и от време на време се обръщаше и връщаше нагоре по склона, за да се блъсне в някои от обикновените невинни пити. Даже долови и лекото му ръмжене, когато се изстреля почти до билото на хълма.

Състезателите крещяха, опитваха се да го хванат и да го смажат с тояги, но пиратското сирене профуча напред, достигна финала току пред ужасното меле от хора и пити, което се изсипа на купчина там, а после се отърколи обратно до билото и седна там с престорена свенливост, все още леко потрепващо.

В подножието на хълма се разгаряха битки между състезателите, които все още имаха сили да праснат някого, и тъй като цялото внимание сега се насочи натам, Тифани използва възможността да грабне Хорас и да го пъхне в чантата си. В края на краищата той си беше нейно творение. Така де, тя го беше създала, макар че нещо явно се беше омешало в закваската, понеже Хорас беше единственото сирене, което яде мишки и ако не бъде озаптено — други сирена. Нищо чудно, че се сдуши толкова бързо с Нак Мак Фигъл 8 8 Ако все още не знаете кои са Нак Мак Фигъл: 1) благодарете се на безметежния си живот; и 2) имайте готовност да биете отбой, ако чуете някой на ръст до глезена ви да кряска „Кривунци!“. Строго погледнато, Нак Мак Фигъл са приказни създания, но вероятно не е добра идея да им го казвате, ако се стремите към бъдеще, в което не сте преждевременно беззъби. — Б.пр. , които го направиха почетен член на клана. Падаха си по тоя тип сирене.

Предпазливо, надявайки се никой да не забележи, Тифани вдигна чантата до устата си и процеди:

— Що за държание е това? Не те ли е срам?!

Чантата лекичко затрепка, но Тифани се сети, че в речника на Хорас липсва думата „срам“, както впрочем и всички останали. Тя спусна чантата и като се отдръпна на известно разстояние от тълпата, изрече:

— Знам, че си тук, Сите О’Бери.

И ето го и него, седнал на рамото ѝ. Усещаше миризмата му. Независимо от факта, че по принцип нямаха нищо общо с къпането, освен ако не ги окъпеше някой дъжд, Нак Мак Фигъл неизменно миришеха на нещо подобно на леко вкиснати картофи.

— Келдата сакаше да видим как я караш — заяви Фигълският водач. — Тия неколко седмици ич не си одила до могилата да я видиш — продължи той — и ми се чини, що я е страх да не си навлечеш некоя беда, като бачкаш толкоз много и прочее.

Тифани изпъшка, но само вътрешно. На глас отвърна.

— Много мило от нейна страна. Но работата край няма. Келдата със сигурност е наясно с това. Каквото и да върша, все има още за вършене, все има нужда от нещо. Но няма за какво да се тревожи. Справям се. И моля друг път да не пускате Хорас на обществени събития — знаеш, че се възбужда.

— Е да, ама на оня флаг ей там пише, че туй било за тукашните и технио бит. Епа кой тука се бие повече от нази? И тукашните, че и вънкашните че ступаме! Ама я бездруго саках да додем да го почетем големото левентче без гащури. Оно си е баш грамаданско левентченце, нема лабаво. — Сите пое дъх, след което додаде смирено: — Да ѝ река, начи, дека си читава, а? — Изглеждаше обезпокоен, като че ли искаше да каже още нещо, но знаеше, че няма да ѝ се понрави.