Тери Пратчет: В черно като полунощ

Това обаче касаеше отминали времена. Сега всички бяха станали по-порядъчни. С изключение на Леля Ог и великана.

Из Кредище имаше и други изваяни в земята фигури. Една от тях беше Белият кон. Тифани вярваше, че той веднъж се изтръгна от земята да ѝ се притече на помощ. Сега се чудеше какво ли щеше да стане, ако Великанът направи същото. Доста трудно се откриват гащи с размер към два километра, и то по спешност. А ситуацията без съмнение нямаше да търпи отлагане.

Тифани се беше кискала на Великана един-единствен път, и то много отдавна. В света всъщност имаше само четири вида хора: мъже, жени, магьосници и вещици. Магьосниците обикновено обитаваха университетите долу в големите градове и нямаха право да се женят, макар че съответната причина тотално убягваше на Тифани. Както и да е, рядко се срещаха по тия краища.

Вещиците определено бяха жени, ала повечето от по-възрастните, които Тифани познаваше, също не минаваха под венчилото, главно защото Леля Ог вече беше използвала всички подходящи съпрузи, но и вероятно защото просто нямаха време за това. Разбира се, случваше се чат-пат някоя вещица да се омъжи за някое величие, като Маграт Гарлик например, която така стана кралица на Ланкър, макар че, както разправяха, тя сега се занимавала само с билки. Единствената млада вещица сред познатите на Тифани, която някак беше успяла да отдели и време за ухажване, беше най-добрата ѝ приятелка в планините — Петулия. Тя сега специализираше прасешка магия и скоро щеше да се омъжи за приятен младеж, който не след дълго щеше да наследи от баща си ферма за прасета, което означаваше, че на практика е аристократ 5 5 Романтичните въжделения на Петулия вероятно се подклаждаха от мистериозния начин, по който прасетата на младежа вечно се разболяваха и се налагаше да ги лекува от дизентерия, запъхтяване, схванат врат, болни венци, въртоочие, костиоза, бодежи, крантизъм, врътливост и отмала. Това беше ужасно нещастие, понеже повечето от тези болести изобщо не се срещат по прасетата, а една от тях поразява само сладководни риби. Хората в околията обаче бяха впечатлени от усилията, които Петулия полагаше, за да облекчи прасешките мъки. Метлата ѝ пристигаше и отлиташе по всяко време на деня и нощта. Да си вещица все пак означава всеотдайност. — Б.пр. .

Вещиците обаче не бяха единствено и само заети. Те бяха отчуждени. Тифани разбра това отрано. Уж си човек, ама не си като всички останали. Неизбежно се налагаше някаква дистанция или разграничение. Нямаше нужда да влагаш усилия — то така или иначе се случваше. Познатите ѝ момиченца от времето, когато бяха толкова малки, че припкаха да си играят само по блузки, сега леко се покланяха, като я срещнеха. Дори по-възрастните мъже докосваха чело или онова, което смятаха за такова, когато минеше край тях.

Правеха го не само от уважение, а и от страх. Вещиците имаха тайни. Помагаха при раждания. И на сватби не беше зле да присъстват (макар че никой не беше сигурен дали е за късмет или против уроки), а и на смъртния одър си трябваше вещица — да ти покаже пътя. Вещиците имаха тайни, нивга непродумвани… така де, пред онези, които не бяха вещици. Съберяха ли се в тесен кръг на някой хълм за по чашка-две (в случая с Леля Ог за по чашка-десет), те клюкареха като гъски.

Но никога за истинските тайни — за всички онези сторени, чути и видени неща, които просто трупаш в себе си. Толкова много тайни, че те е страх да не прелеят. Видът на великан без панталони изобщо не си струва да се коментира в сравнение с някои от нещата, които би могла да види вещица .

Не, Тифани не завиждаше на Петулия за нейния романс, който сигурно бе протекъл в комбинация с грамадни ботуши, корави гумени престилки и дъжд, без да броим ужасния акомпанимент от „грух-грух“.

Обаче ѝ завиждаше за това, че е толкова здравомислеща . Петулия беше наредила живота си. Знаеше какво иска от бъдещето и беше запретнала ръкави да го постигне — до колене в „грух-грух“, щом се налага.

Всяко семейство, дори горе в планините, отглеждаше поне по едно прасе — да служи за боклукчийска кофа през лятото и за свинско, бекон, шунка и наденици през останалото време. Прасето беше важно . На бабата като ѝ е зле, можеш да ѝ дадеш терпентин, ама прасето като е зле, викаш по спешност прасешката вещица, че и плащаш, и то добре, главно с наденички.

На всичкото отгоре Петулия беше професионална прасоуспивачка. Тя впрочем спечели тазгодишното съревнование в благородното успиваческо изкуство. Според Тифани нямаше по-подходящо определение за това. Приятелката ѝ сядаше до прасето и му говореше благо и кротко за безкрайно скучни неща, докато не се задействаше някакъв странен прасешки механизъм, и тогава то се прозяваше щастливо и се гътваше на мига, готово да стане много важен принос в семейната диета за следващата година. Това може и да не изглежда най-добрия изход за прасето, но предвид мърлявия и най-вече шумен начин, по който умираха прасетата, преди да бъде измислено прасоуспиването, той определено беше — в контекста на великия обществен замисъл — доста по-добър вариант като цяло.