Марк Лоуренс - Колелото на Осхайм

— Тази опасност, за която твърдиш, че си дошъл да ни предупредиш. — Махуд избута чинията от себе си. — Каква е? — Отпусна ръце на корема си. Беше слаб като баща си, по-висок, с остри черти, сипаничав и изражението му можеше бързо да премине от приятелско в зловещо, само с леко трепване на лицето му.

— Лоша. — Възползвах се от случая да избутам настрани собствената си чиния. Да не си ометеш чинията в Либа се смята за комплимент към щедростта на домакина. Моята просто представляваше по-голям комплимент от обичайното, или поне така се надявах. — Не знам каква форма ще приеме. Моля се само да сме достатъчно далеч, за да сме в безопасност.

— И Бог е пратил един неверник да ни донесе това предупреждение?

— Божието послание е свято, независимо върху какво е изписано. — За този бисер трябваше да благодаря на епископ Джеймс. Беше набил в мен думите, макар не и смисъла им, след като украсих стената на тоалетната с онзи библейски пасаж относно кой към кого се прилепва. — И разбира се, никога не трябва да вините вестоносеца! Тази поговорка е по-стара от цивилизацията. — Издишах с облекчение, когато чинията ми беше вдигната без коментар.

— А сега десертът! — Шейхът плесна с ръце. — Истински пустинен десерт!

Вдигнах очи, когато сервитьорите се върнаха с по-малки квадратни чинии, наредени по ръцете им, наполовина очаквайки да ми поднесат чиния с пясък. Честно казано, бих предпочел чиния с пясък.

— Това е скорпион — казах.

— Остро око имате, принц Джалан. — Махуд ме удостои с мрачен поглед над бокала си с вода.

— Карамелизиран скорпион, принц Джалан! Нима е възможно да сте живели в Либа и още да не сте го опитвали? — Шейхът изглеждаше объркан.

— Това е голям деликатес. — Коляното на Тарел се удари в моето.

— Сигурен съм, че ще ми хареса — процедих през зъби. Зъби, които нямаха намерение да се разтварят, за да влезе онова нещо между тях. Втренчих се в скорпиона — чудовище, дълго педя и половина от извитата над гърба му опашка до грамадните щипки. Паякообразното беше покрито с полупрозрачен слой, а черупката му блестеше в оранжево от карамелизираната захар. Ако беше малко по-голям, бих могъл да го сбъркам с омар.

— Яденето на скорпион е изтънчено изкуство, принц Джалан — каза шейхът, привличайки вниманието ни. — Първо, не се изкушавай да ядеш жилото. За останалото обичаите варират, но в моята родна земя започваме с долната част на щипките, ето така. — Той хвана горната част и сложи ножа си между двете половинки. — Едно леко завъртане ще разчупи…

С крайчеца на окото си видях как скорпионът в моята чиния щапука към мен със скованите си карамелизирани крачета, мъчейки се да намери опора върху среброто. Стоварих бокала си върху него, смазах му гърба, краката му се пръснаха, парченца се разлетяха във всички посоки и от тялото му потече мътен сироп.

Всичките деветима ал’Хамид ме зяпнаха смаяно.

— Ъъъ… Това… — Помъчих се да измисля някакво обяснение. — Така го правим, откъдето идвам аз.

Мълчанието се проточи, бързо преминавайки от неловко в смущаващо, докато накрая шейх Малик избухна в смях и също стовари бокала върху скорпиона си.

— Не е изискано, но пък е ефикасно. Харесва ми!

Две от дъщерите и единият син последваха примера му. Махуд и Яхмин ме гледаха с присвити очи, докато разчленяваха своя десерт парченце по парченце, в стриктно съответствие с традицията.

Сведох очи към сиропената каша върху чинията си. Бяха оцелели само щипките и жилото. Не исках да ям нищо от тях. Срещу мен Мина пъхна в хубавата си устица лепкаво късче от смазания скорпион, като се усмихваше през цялото време.

Аз вдигнах едно парченце с остри ръбове, от което капеше сукървица, с надеждата нещо да разсее сътрапезниците ми, за да мога да го изхвърля скришом. Жалко, че езичниците са такива противници на кучетата. Присъстващото на един пир куче е удобен начин да се отървеш от нежеланата храна. С въздишка поднесох парченцето към устата си…

Когато желаното разсейване дойде, ме разсея дотолкова, че почти забравих да се възползвам от възможността. В един миг седяхме под трепкащата светлина на маслените лампи, а в следващия светът навън грейна по-ярко от пустинно пладне, ослепителен даже през стените на палатката. Успях да видя ясно откроените сенки на въжетата върху плата, очертанията на един минаващ слуга. Яркостта нарасна от невероятна до невъзможна и отвън започнаха писъците. Лъхна ме гореща вълна, все едно бях излязъл от сянка на слънце. Едва имах време да се изправя, преди сиянието да угасне, също толкова бързо, колкото се бе появило. Палатката изведнъж ми се стори тъмна. Блъснах се в Тарел, неспособен да различа нищо около себе си.