Марк Лоуренс - Колелото на Осхайм

Стоях приведен срещу вятъра, присвил очи да ги опазя от ситните песъчинки в него. През целия ден ни беше полъхвал лек западен ветрец, но сега той се беше обърнал по посока на експлозията, сякаш в отговор на някакъв повик, и се бе усилил до нещо, което лесно можеше да се превърне в пясъчна буря. Огънят на юг бе угаснал, оставяйки само мрак и въпроси.

След половин час се отказах да стоя на пост и започнах вместо това да седя на пост. Разрових пясъка, за да го направя по-удобен за насинения си задник. Гледах как по-здравите слуги на шейха спасяват още палатки и ги вдигат наново, доколкото могат. И слушах дъщерите, като от време на време въртях в ръце един счупен кол за палатки, който бях взел вместо меч. Даже започнах да си тананикам: нужно е нещо повече от експлозия на Строителско слънце, за да помрачи първата нощ на човек в света на живите, след като е прекарал сякаш цяла вечност в Ада. Бях изкарал първите два куплета на „Атаката на Желязното копие“, когато някакво необяснимо затишие ме накара да се поизправя и да се огледам. Напрягайки очи, можех да различа в мрака най-близките мъже, стоящи неподвижно около една полувдигната палатка. Зачудих се защо ли са спрели работа. Истинският въпрос ме връхлетя след няколко мига. Защо едва ги виждах? Беше станало по-тъмно — много по-тъмно, — и то само в разстояние на няколко минути. Вдигнах очи. Нямаше звезди. Нямаше луна. Което би трябвало да означава облак. А в Сахар това просто не се случваше. Със сигурност не се беше случвало през годината, която прекарах в Хамада.

Първата капка дъжд ме улучи право между очите. Втората попадна в дясното ми око. Третата — дълбоко в гърлото ми, когато понечих да се оплача. За десет секунди трите капки се превърнаха в потоп, който ме накара да се шмугна под навеса на палатката. Тънки ръчици посегнаха да ме хванат за раменете и ме издърпаха през платнището.

— Дъжд! — възкликна Тарел. Лицето ѝ беше в сянка, светлината на една-единствена лампа загатваше извивката на скулата ѝ, челото ѝ, линията на носа ѝ.

— Как е възможно да вали? — Беше Мина, уплашена, но и развълнувана.

— Ами… — Не знаех. — Сигурно Строителското слънце го е направило. — Можеше ли огънят да предизвика дъжд? Един толкова голям огън би могъл да промени времето… пламъците със сигурност бяха стигали достатъчно високо, за да оближат самия небесен покров.

— Чувала съм, че след Деня на хилядата слънца настъпила стогодишна зима. Зима като на север, където водата става на камък и пада от небето на парцали — каза Данел. Лицето ѝ беше току до рамото ми и плътният ѝ глас предизвика тръпки по гръбнака ми.

— Страх ме е. — Лила се притисна по-силно към мен, когато дъждът заплющя по покрива на палатката над главите ни. Съмнявах се, че ще останем сухи задълго — палатките в Либа са предназначени да пазят от слънце и вятър; рядко им се налага да се справят с влага.

Трясък на гръмотевица отекна абсурдно близо и изведнъж принц Джал се озова в ролята на плънка на сандвич от четири момичета. За миг гърмежът ме парализира от ужас и ме остави със звънтящи уши, затова ми бе нужно малко време да оценя положението си. Дори трийсет и шест аршина тоби не можеха да скрият напълно привлекателността на сестрите от такова разстояние. Секунди по-късно обаче нов страх се надигна и прогони всякакви мои мисли да се възползвам от ситуацията.

— Мили дами, баща ви отправи някои съвсем конкретни заплахи относно вашето целомъдрие и аз наистина…

— О, няма нужда да се притесняваш за това — прошепна нечий дрезгав глас толкова близо до ухото ми, че ме накара да потреперя.

— Татко разправя какво ли не — промълви тихо едно момиче, отпуснало глава на гърдите ми. — А и докато дъждът не спре, никой няма да помръдне от мястото си.

— Не помня друг момент, когато над нас да не са бдели татко или братята ни, или хората му. — Още една се притисна, меко към рамото ми.

— А ние толкова се нуждаем от закрила… — Глас зад мен. Мина? Данел? Която и да беше, именно нейните ръце галеха бедрата ми по съвсем не целомъдрен начин.

— Но шейхът…

— Златен обков? — Отекна звънлив смях, когато четвъртата сестра започна да ме натиска надолу. — Наистина ли го вярваш?

Поне две от момичетата се бяха заели да развиват тобите си с чевръсти и опитни ръце. Сред сенките, хвърляни от толкова много тела, не виждах почти нищо, но каквото виждах, ми харесваше. И то много.

Вече и четирите ме натискаха надолу — плетеница от гладки крайници, дълги коси и опипващи ръце.