Марк Лоуренс - Колелото на Осхайм

Изсипахме се в безпорядък навън и се втренчихме в гигантския огнен стълб, издигащ се в далечината. Стълб толкова огромен, че стигаше чак до небето, преди да се разплеска в небесния свод и да се подвие надолу към себе си в облак от кипящ огън с формата на гъба.

Дълго се взирахме мълчаливо, без да обръщаме внимание на писъците на слугите, които се държаха за лицата, на паниката на животните и на миризмата на пържено, идеща от палатките, които, изглежда, бяха на ръба да пламнат.

Даже сред целия този хаос имах време да си помисля, че нещата май се бяха развили доста добре. Не само че се бях измъкнал от мъртвите земи и се бях върнал в света на живите, но и сега очевидно бях спасил живота на един богаташ и прекрасните му дъщери. Кой знае колко голяма щеше да е наградата ми, или колко красива!

Далечен тътен отекна сред врявата на хора и животни.

— Аллах! — Шейх Малик стоеше до мен. Стигаше само до рамото ми. На камилата си бе изглеждал по-висок.

Старият джалански късмет отново си казваше думата. Всичко се развиваше прекрасно.

— Това е мястото, където го намерихме — отбеляза Махуд.

Тътенът премина в рев. Трябваше да повиша глас, за да ме чуят. Кимнах и се опитах да изглеждам суров.

— Беше мъдро от ваша страна да ме послушате, шейх Ма…

Яхмин ме прекъсна.

— Не е възможно. То е на двайсет мили оттук. Никой огън не може да се види от такова…

Дюните пред нас избухнаха, първо най-далечната, после следващата, и следващата, и следващата, с бързината, с която човек бие барабан. После светът се надигна около нас и се превърна в хаос от летящи палатки, пясък и мрак.

Може да съм загубил съзнание, но само за миг, защото дойдох на себе си навреме, за да видя десетина, че и повече камили, препускащи право към мен, подивели от ужас, с облещени очи. Рипнах, изплюх пясък и се метнах на една страна. Ако имах частица от секундата да помисля, щях да се хвърля в другата посока. Но сега почти моментално се блъснах в някого, който все още залиташе насам-натам, докато тътенът на експлозията заглъхваше. Двамата заедно последвахме планираната ми траектория, но не чак до точката, до която бих стигнал невъзпрепятстван. Положих всички усилия да издърпам пищящия си другар изпод себе си, за да го използвам като щит, но в ръцете ми останаха само две шепи коприна и един камилски крак ме настъпи по задника, докато животните ме подминаваха с грохот.

Аз изстенах, хванал се за задните части, и се претърколих настрани, за да открия, че съм съблякъл и може би убил една от дъщерите на шейха. Лунната светлина не скриваше много подробности, но с тази разрошена коса не можех да позная коя от четирите е. Фигури се приближиха от двете ми страни, докато пясъкът се слягаше в нощта. Някъде някой продължаваше да пищи, но звукът стигаше до мен приглушен, сякаш тътенът на взрива бе свел до незначителност всички други шумове.

Двамата най-големи синове на шейха ме вдигнаха на крака, но продължиха да стискат ръцете ми в желязна хватка дори след като се изправих. Някакъв сивокос прислужник, с кървящ нос и осеяна с мехури лява страна на лицето, покри мъртвата дъщеря с туниката си, оставайки гол от кръста нагоре; имаше хлътнали гърди и увиснала старческа кожа. Синовете крещяха към мен въпроси или обвинения, но нищо от тях не проникваше през звъна в ушите ми.

За минута-две пясъкът във въздуха се слегна и луната огря останките от лагера. Стоях полузамаян, с ножа на Яхмин на гърлото ми, докато Махуд крещеше срещу мен обвинения, предимно за сестра си, като че ли унищожаването на лагера не беше нищо в сравнение с оголването на две цици. Колкото и да са хубави. Странно, но не се чувствах уплашен. Взривът ме беше оставил откъснат от всичко, сякаш се реех извън тялото си, безстрастен наблюдател, който обръща еднакво внимание както на околността, така и на беснеещия Махуд или на ръката на Яхмин, стискаща опряния в гърлото ми нож.

Мястото изглеждаше, сякаш е минал някакъв ураган, който не е оставил нито една палатка права. Онези от нас, които се намираха вътре, когато нощта грейна, бяхме почти невредими. По онези отвън личаха изгаряния върху всяка гола плът, обърната по посока на експлозията. Патрулиращите ха’тари се бяха отървали по-леко, макар че един, изглежда, беше ослепял. Но пустинниците, седели незабулени в мрака около молитвения си стълб, бяха обгорени също толкова зле като слугите.

Камилите бяха избягали, ала много от керванджиите се бяха събрали в подножието на най-близката дюна, където се грижеха за ранените; само аз, двамата братя и трима прислужници на шейха бяхме на по-открито. Пустинната нощ беше дяволски студена и открих, че треперя. Братята навярно решиха, че е от страх, защото Яхмин ми се усмихна гадно, но някои бедствия са толкова кошмарни, че обичайният ми подтик просто да си плюя на петите в момента все още бе изгубен някъде в нощта.