Марк Лоуренс - Колелото на Осхайм

Едва когато шейх Малик се приближи откъм дюните с двама ха’тари, водещи няколко камили, изведнъж дойдох на себе си и започнах да се паникьосвам, спомняйки си безгрижните приказки за обковаване със злато на топките на всеки мъж, който докосне с пръст дъщерите му.

— Не съм я докосвал! Кълна се!

— Кого не си докосвал? — Шейхът остави камилите на ха’тарите и дойде при нас.

Яхмин свали ножа и двамата братя ме завъртяха с лице към баща си. Зад него огненият стълб продължаваше да се кълби в нощта: жълто-оранжев, нашарен с петънца мрак, той се стелеше по небето — гигантски, въпреки че щеше да ни е нужен цял ден, за да се върнем до мястото, от което се издигаше.

— Това беше Строителско слънце — каза шейхът и посочи.

Умът ми още не беше започнал да се пита какво и защо е станало, но когато шейхът го каза, разбрах, че е прав. Нощта се бе озарила по-ярко от ден. Ако бяхме само няколко мили по-близо, палатките щяха да пламнат, а хората вътре да се превърнат в огнени стълбове. Кой друг освен древните притежаваше такава сила? Опитах се да си представя Деня на хилядата слънца, когато Строителите обгорили целия свят и пуснали на воля смъртта.

— Неверникът обезчести Тарел! — изкрещя Махуд и посочи лежащото под робата момиче.

— И я уби! — Яхмин размаха ножа си, сякаш за да прикрие факта, че това им беше хрумнало впоследствие.

Лицето на шейха се вкамени. Той се смъкна до момичето и отметна робата, за да разкрие главата ѝ. Тарел избра точно този момент, за да кихне, да отвори очи и да впери размътен поглед в баща си.

— Дете мое! — Шейх Малик притисна дъщеря си към себе си, оголвайки достатъчно от шията и раменете ѝ, за да докара на ха’тарите апоплексия. Студените му очи се впиха в мен.

— Камилите! — Тарел подръпна ръката на баща си. — Те… той ме спаси, татко! Принц Джалан… се хвърли на пътя им, докато препускаха, и ме дръпна встрани.

— Вярно е! — излъгах. — Закрих я с тялото си, за да я спася от прегазване. — Изръмжах и се отърсих от ръцете на братята. — Бях настъпен от камилата, която щеше да стъпче дъщеря ви. — Наперено си оправих дрехите, като ми се искаше те да бяха кавалерийска риза и куртка. — И не ми е приятно да ми опират нож в гърлото братята на жената, която защитих с риск за себе си. Братя, които, трябва да отбележа, сега щяха да горят в Оазиса на палмите и ангелите, ако не бях пратен да спася живота на всички ви!

— Пуснете го! — Шейхът стрелна с мрачен поглед синовете си, никой от които всъщност вече не ме държеше, и им махна да се дръпнат назад. — Отивайте с Тахнун да върнете животните! А вие — врътна се той към тримата прислужници, пренебрегвайки раните им, — сложете този лагер отново в ред!

После насочи вниманието си пак към мен и ми се поклони.

— Хиляди извинения, принц Джалан. Ако ми направите услугата да пазите дъщерите ми, докато си събирам стоката, ще ви бъда вечно задължен!

— Честта е изцяло моя, шейх Малик. — И му върнах поклона, за да прикрия широката усмивка, разляла се неудържимо върху лицето ми.

След час стоях пред втората най-хубава палатка на шейха и пазех всичките му четири дъщери, които се бяха сгушили вътре, увити отново в абсурдно дългите си тоби. Момичетата имаха три възрастни прислужнички, които да се грижат за нуждите им и да пазят целомъдрието им, но дъртофелниците не бяха извадили късмет, когато Строителското слънце озари нощта. Две от тях имаха изгаряния, а третата, изглежда, си беше счупила крак, когато взривът ни размята насам-натам.

Важното при ранените беше, че никой от тях не изглеждаше смъртоносно ранен. Пясъците са изумително пусти: Мъртвия крал може да бе обърнал взора си към мен, но без трупове, които да използва, не представляваше голяма заплаха.

Чух името ми да се споменава неведнъж, докато сестрите обсъждаха бедствието на тих глас зад мен. Тарел разказа за моята храброст пред лицето на препускащите камили, а Лила напомни на сестрите си, че тъкмо моето предупреждение е спасило всички. Ако не бях принуден да стоя отвън в номадска роба, която смърдеше на камила и предизвикваше адски сърбеж по слънчевите ми изгаряния, вероятно щях да се чувствам доста доволен от себе си.

Шейхът, заедно със синовете и стражите си, беше изчезнал сред дюните да търси безценния си товар и животните, върху които бе вързан той. Ум не ми побираше как биха могли да проследят камилите нощем, нито как смятат да намерят обратния път, със или без тях, но това изглеждаше изцяло проблем на шейха, а не мой.