Марк Лоуренс - Колелото на Осхайм

— Шейх… не знаех, че имате… — Дъщери? Съпруги? Затворих невежата си уста и седнах с кръстосани крака на мястото, което ми беше посочил, като се опитах да не отърквам лакти в тъмнокосите видения от двете ми страни, всяко от тях също тъй изкусително като сукубата и вероятно също толкова смъртоносен капан.

— Не видя ли сестрите ми да вървят зад нас? — обади се явно развеселен един от по-младите братя, чието име не бях запомнил.

Зяпнах. „Онова са били жени?“ Можеше да имат четири ръце и рога под всичкия онзи нагънат плат и изобщо нямаше да разбера. Благоразумно не позволих никакви думи да излетят от увисналото ми чене.

— Покриваме се и вървим пеш, за да са доволни ха’тарите — каза момичето от лявата ми страна: високо, слабо, изящно и вероятно на не повече от осемнайсет. — Те лесно се шокират, тези пустинници. Ако дойдат на брега, сигурно ще ослепеят от незнание къде да спрат погледа си… бедничките. Даже Хамада би им дошла нанагорно.

— Обаче са безстрашни бойци — обади се жената отдясно, вероятно на моята възраст. — Без тях прекосяването на пустинята би било тежко изпитание. Даже тук си има опасности.

Срещу нас другите две сестри си шушукаха нещо, като хвърляха погледи към мен. По-голямата се засмя с цяло гърло. Взирах се отчаяно в начернените ѝ очи, мъчейки се да попреча на погледа си да се плъзне към напращелите гърди, които се поклащаха под украсената с пайети ефирна коприна. Знаех, че либанските благородници — били те вездесъщите принцове, по-редките шейхове или единственият халиф — пазят жените си с легендарна ревност и биха започнали вековна вражда дори заради такава дреболия като похотлив поглед. А какво биха направили заради обезчестена девица — този въпрос бе оставен на ужасите на въображението.

Зачудих се дали шейхът не вижда в мен възможност за женитба, след като ме е настанил сред дъщерите си.

— Много съм благодарен, че ха’тарите ме намериха — казах, забил неотклонно поглед в храната.

— Дъщерите ми Лила, Мина, Тарел и Данел. — Шейхът се усмихваше благосклонно, докато ги сочеше една след друга.

— За мен е удоволствие. — Представях си някои начини, по които те биха могли да са удоволствие.

Сякаш прочел мислите ми, шейхът вдигна бокала си.

— Ние не сме толкова стриктни във вярата си като ха’тарите, но законите, които спазваме, са железни. Ти си добре дошъл при нас, принце. Но освен ако не се сгодиш за някоя от дъщерите ми, не ги докосвай и с пръст, ако искаш да си го запазиш.

Изчервих се и се завъзмущавах шумно.

— Господине! Един принц на Червения предел никога не би…

— А ако докоснеш някоя с нещо повече от пръст, ще ѝ поднеса в дар тестисите ти, обковани в злато, за да ги носи като обици. — Той се усмихна, все едно обсъждахме времето. — Време е да ядем!

Храна! Поне имаше храна. Щях да се натъпча така, че в мен да не остане място и за най-малката похотлива мисъл. И щеше да ми хареса. В мъртвите земи човек гладува. От момента, в който пристъпиш под онази мъртвешка светлина, до момента, в който ги напуснеш, гладуваш.

Шейхът поде езическите им молитви на езика на пустинята. Те отнеха дяволски дълго време, през което коремът ми непрестанно къркореше, а устата ми се изпълваше със слюнка при вида на гледката пред мен. Накрая останалите се включиха с една-две реплики и се свърши. Всички глави се завъртяха в очакване към платнището на палатката.

Влязоха двама възрастни слуги, понесли основното ястие на сребърни чинии, съвсем в арабски стил. Седнал на пода, можех да видя само купчина храна, издигаща се над чиниите, печено овнешко без съмнение, като се имаше предвид одевешната касапница. Божичко, да! Стомахът ми заръмжа като лъв, привличайки одобрителни кимвания откъм шейх Малик и най-големия му син.

Сервитьорът сложи пред мен чинията ми и продължи нататък. От нея ме зяпна одрана овча глава, леко димяща. Сварените ѝ очи ме гледаха с весело изражение, или може би това се дължеше на ухилената уста. Тъмният ѝ език стоеше навит зад редица изненадващо равни зъби.

— Ъъъ. — Захлопнах собствената си уста и погледнах към Тарел вляво от мен, която току-що бе получила своята отрязана глава.

Тя ме дари със сладка усмивка.

— Не е ли прелестно, принц Джалан? Такова пиршество в пустинята. Вкусът на дома след толкова много тежки мили.

Бях чувал, че либанците могат да са също толкова докачливи, ако не докосваш храната им, колкото ако докосваш жените им. Върнах погледа си към димящата глава, чиито сокове се стичаха около нея, и се замислих колко далеч съм от Хамада и колко малко метри бих могъл да измина без вода.