Марк Лоуренс - Колелото на Осхайм

Шейхът ме изгледа така, сякаш ме виждаше за първи път. Проточи се една дълга минута на мълчание, нарушавано само от тихия шепот на пясъка и пръхтенето на камилите. Мъжете около нас ни гледаха, напрегнати и готови за действие.

— Дай на принца някаква роба, Махуд. — Той вдигна пак ръка и излая заповед. — Ще яздим!

Обещаното бягство се оказа доста по-мудно, отколкото бих искал. Шейхът обсъди нещата с главатаря на ха’тарите и потеглихме бавно нагоре по склона на една дюна, явно в посока перпендикулярна на първоначалната. Най-важното събитие през първия час беше, че пих вода. Неописуемо удоволствие. Водата е живот, а в сухите земи на мъртвите и аз самият бях започнал да се чувствам наполовина мъртъв. Наливането на този прелестен, мокър живот в устата ми беше като повторно раждане — вероятно придружено със също толкова шум и боричкане като първото, имайки предвид колко мъже бяха нужни, за да ми изкопчат стомната от ръцете.

Мина още час. Трябваше да вложа целия си самоконтрол, за да не забия пети в хълбоците на животното и да отпраша в далечината. Докато живеех в Хамада, бях участвал в надбягвания с камили. Не бях най-добрият ездач, но като за чужденец получавах добри ставки. Да седиш на гърба на препускаща камила в много отношения прилича на енергичен секс с невероятно силна и ужасно грозна жена. В момента това бе кажи-речи единственото, което исках, но бягането през пустинята е маратон, а не спринт. Тежко натоварените камили ще се изтощят за половин миля, или даже по-малко, ако трябва да носят пешаците, и макар че моята история подтикна шейха към действие, той явно смяташе, че шансът да съм луд надделява над всякакво предимство, което може да спечели, изоставяйки стоката си сред дюните.

— Накъде пътувате, лорд ал’Хамид? — Яздех до него в челото на колоната, пред нас бяха само двамата му най-големи сина. Още трима от наследниците му яздеха по-назад.

— Бяхме се отправили към Хамада и пак ще стигнем дотам, макар че това не е най-прекият път. Възнамерявах да прекарам тази вечер в Оазиса на палмите и ангелите. Племената се събират там за среща на шейховете преди влизането в града. Веднъж годишно Ибн Файед приема васалите си и е по-добре говорим пред трона с един глас, за да бъдат чути по-ясно исканията ни.

— И все още ли пътуваме към оазиса?

Шейхът се изхрачи — обичай, който местните, изглежда, бяха усвоили от камилите.

— Понякога Аллах ни праща послания. Понякога те са изписани в пясъка и трябва да си бърз, за да ги прочетеш. Понякога се крият в полета на птиците или в пръските агнешка кръв и трябва да си умен, за да ги разбереш. Понякога неверник пада от небето в пустинята и трябва да си глупак, за да не го послушаш. — Той хвърли поглед към мен, стиснал устните си в горчива линия. — Оазисът се намира на три мили западно от мястото, където те намерихме. Хамада е на два дни път на юг.

Много хора биха предпочели да отнесат предупреждението ми в оазиса. За миг изпитах силно облекчение, че Малик ал’Хамид не е от тях, иначе в момента вместо да се отдалечавам от онова, което предстоеше, щях да съм на три мили от него, мъчейки се да убедя цял куп шейхове да напуснат оазиса си.

— Ами ако всички те умрат?

— Ибн Файед пак ще чуе само един глас. — Шейхът смушка камилата си. — Моя.

На миля по-нататък ми хрумна, че макар Хамада да лежеше на два дни на юг, ние всъщност се движехме на изток. Приближих пак камилата си до шейха, измествайки единия син.

— Не отиваме ли вече в Хамада?

— Тахнун казва, че на изток имало река, която ще ни отнесе до безопасността.

Завъртях се в седлото и се втренчих в шейха.

— Река ли?

Той сви рамене.

— Място, където времето тече различно. Светът е напукан, приятелю. — Той вдигна ръка към слънцето. — Хора падат от небето. Мъртвите са неспокойни. А в пустинята има разломи, където времето бяга от теб или с теб. — Още едно свиване на рамене. — Разстоянието между нас и онази твоя опасност ще расте по-бързо, ако пълзим в тази посока, отколкото ако тичаме във всяка друга.

Бях чувал за такива неща и преди, макар че никога не ги бях виждал. На Бремерските склонове в Острайх има мехури от бавно време, които могат да уловят човек и да го пуснат след седмица, година или век, в свят остарял, докато той само е мигнал. Другаде пък има места, където човек може да остарее и да открие, че в останалата част от света е минал един-единствен ден.

Продължихме да яздим и може би намерихме тази така наречена река на времето, но това не личеше по нищо. Нозете ни не полетяха, нито пък крачките ни гълтаха по седем метра наведнъж. Всичко, което мога да кажа, е, че вечерта настъпи далеч по-бързо от очакваното, а нощта падна като камък.