Марк Лоуренс - Колелото на Осхайм

— Какво? — прошепна той под нос, но думите му се изгубиха сред жалния рев на камилата.

През разкъсаните ивици в тъканта на света Тахнун зърна гола жена, с тяло изваяно от всеки възможен мъжки копнеж, всяка извивка подчертана от сянка и милвана от същата онази мъртвешка светлина. Пищната фигура на жената задържа очите на Тахнун за десет дълги удара на сърцето, преди погледът му най-сетне да се плъзне към лицето ѝ, и шокът го събори от седлото. Докато се удари в земята, ятаганът вече бе в ръцете му. Демонът беше вперил в него очи, червени като кръв, а устата му зееше, разкривайки зъби като на дузина гигантски кобри.

Тахнун задрапа назад към върха на дюната. Ужасената му камила беше изчезнала, тупкането на бягащите ѝ копита заглъхваше зад него. Той стигна до билото навреме, за да види как раздраният воал между него и храма зейва широко, сякаш някой грабител си е прорязал път през стената на палатка. Сукубата се разкри напълно, а току пред нея един полугол мъж изпадна от онова място през разкъсания въздух. Тупна тежко на пясъка, но мигом скочи и протегна ръка нагоре към сукубата, опитваща се да го последва през зева, през който мъжът се беше хвърлил с главата напред. Докато тя посягаше към него, а от върховете на пръстите ѝ щръкнаха остри като игли нокти, онзи мушна нагоре, стиснал в юмрука си нещо черно, чу се ясно щракване и всичко изчезна: и дупката към другия свят, и демонът с алени очи и съвършени цици, и древният храм; мъртвешката светлина на онова ужасно място отново бе затворена зад тънкия воал, който ни дели от кошмарите.

— Д’еба! Д’еба! Д’еба! — Мъжът заподскача от единия си бос крак на другия. — Пари! Пари! Пари! — Беше неверник, висок, много бял, със златната коса на далечния север отвъд морето. — Д’еба! Пари! Д’еба! Пари! — Нахлузи един ботуш, който трябва да бе изпаднал заедно с него, тупна на земята, изгори голия си гръб на жежкия пясък и пак скочи на крака. — Д’еба! Д’еба! Д’еба! — Успя да нахлузи и другия си ботуш, преди да падне пак и да се затъркаля презглава по оттатъшния склон на дюната, пищейки сквернословия.

Тахнун бавно се изправи и пъхна ятагана си в извитата ножница. Ругатните на мъжа заглъхнаха в далечината. Мъж ли беше? Или демон? Беше излязъл от Ада, значи беше демон. Ала думите му бяха на езика на старата империя, наситени с дрезгавия акцент на северняците, който слагаше неудобни ръбове на всяка сричка.

Тахнун премигна и там, отпечатана в зелено и червено от вътрешната страна на клепачите му, сукубата се протегна към него. Той премигна още веднъж, дваж, триж. Образът ѝ се върна, изкусителен и смъртоносен. Тахнун въздъхна и закрачи надолу след квичащия неверник, заричайки се никога повече да не се тормози за скандалните деветаршинови тоби на ал’ефемите.

Всичко, което трябваше да направя, бе да мина през храма, без да ме изкушат да се отклоня от пътя. Двеста крачки, не повече, и щях да изляза от Ада през съдната порта и да се озова където си пожелая. А мястото, където желаех да отида, беше дворецът във Вермилиън.

— Мамка му. — Надигнах се от парещия пясък. Той беше полепнал по устните ми, беше изпълнил очите ми с хиляда остри песъчинки и даже като че ли потече от ушите ми, когато наклоних глава. Приклекнах и почнах да плюя, примижал към яркия ден. Слънцето сипеше такава свирепа жар, че почти усещах как кожата ми се сбръчква. — Гадост!

Обаче тя наистина беше великолепна. Онази част от мозъка ми, която знаеше, че онова е капан, едва сега се измъкна изпод по-похотливите девет десети и закрещя: „Нали ти казвах!“

— Мътните го взели. — Изправих се. Гигантска пясъчна дюна се издигаше стръмно пред мен, по-висока, отколкото смятах за разумно, и адски нажежена. — Шибана пустиня. Страхотно, просто страхотно.

Всъщност след мъртвите земи дори пустинята не ми изглеждаше чак толкова зле. Със сигурност бе прекалено гореща и се стремеше да изгори всяка плът, допряла се до пясъка, и вероятно щеше да ме убие до час, ако не намеря вода, но освен всичко това бе жива. Е, да, тук нямаше и помен от живот, но самата материя на мястото не беше изтъкана от злоба и отчаяние, самата земя не изсмукваше от теб живота, радостта и надеждата, както попивателна хартия поглъща мастило.

Вдигнах очи към невероятната синева на небето. Всъщност синьото беше избеляло, сякаш са го оставили на слънце прекалено дълго, но след онова неизменно мъртвешко небе с равномерната му оранжева светлина всички цветове ми изглеждаха хубави: живи, ярки, наситени. Протегнах ръце.