Марк Лоуренс - Колелото на Осхайм

— Мамка му, хубаво е да си жив!

— Демон! — прозвуча някакъв глас зад мен.

Обърнах се бавно, разперил ръце настрани, за да покажа, че са празни. Бях затъкнал ключа в разпасания колан, който се мъчеше да задържи панталоните ми.

Пред мен стоеше туземец в черно, насочил закривената си сабя към мен, а по склона на дюната зад него личеше дирята от преминаването му. Не можех да видя лицето му заради булото му — тук всички носят була, но не изглеждаше доволен да ме види.

— Ас-саламу алейкум — казах. Това е що-годе всичко, което успях да забърша от речта на езичниците през годината си в пустинния град Хамада, и представлява местният вариант на „здрасти“.

— Ти. — Той посочи рязко нагоре с оръжието. — От небе!

Извъртях длани нагоре и свих рамене. Какво можех да му кажа? Пък и всяка хубава лъжа вероятно би отишла на вятъра пред този човек, ако разбираше имперския език също толкова зле, колкото го говореше.

Той ме изгледа от горе до долу и някак си булото не успяваше да скрие дълбочината на неодобрението му.

— Ха’тари? — попитах. В Хамада местните разчитаха на родените в пустинята наемници да ги превеждат през нея. Бях доста сигурен, че им викат ха’тари.

Мъжът не каза нищо, само ме гледаше и държеше сабята си в готовност. Накрая махна с нея нагоре по склона, по който бе слязъл.

— Върви.

Кимнах и поех по оставената от него диря, благодарен, че не беше решил да ме намушка на място и да ме остави да ми изтече кръвта. Разбира се, той всъщност нямаше нужда от сабята си, за да ме убие. Само да ме изоставеше в пясъците, това би било смъртна присъда.

Да изкатериш пясъчна дюна е по-трудно, отколкото дваж по-висок хълм. Тя ти засмуква нозете, изцежда енергията ти на всяка крачка, така че още преди да си изкачил и един човешки бой, вече се задъхваш. След десет крачки бях жаден, по средата на пътя устата ми беше пресъхнала и се чувствах замаян. Държах главата си наведена, тъпчех нагоре по склона и се мъчех да не мисля за пораженията, които слънцето нанася на гърба ми.

Бях се измъкнал от сукубата по-скоро с късмет, отколкото с разсъдливост. Разсъдливостта си така или иначе явно я бях закопал доста надълбоко, за да позволя на онази твар да ме отклони от пътя. Вярно, тя беше първото същество, видяно от мен в мъртвите земи, което изглеждаше живо — нещо повече, беше въплътена мечта, оформена така, че да обещава всичко, което един мъж би могъл да си пожелае. Лиза де Вийр. Мръсен номер. Все пак не можех да кажа, че не са ме предупредили, така че когато тя ме притегли в обятията си, а усмивката ѝ се разцепи по-широко от тази на хиена и бе пълна с остри зъби, бях само наполовина изненадан.

Някак си успях да се изтръгна от нея, губейки ризата си, но тя бързо щеше да ме докопа пак, ако не бях видял как стените трепкат и не разбрах, че воалът тук е тънък, много тънък. Ключът го разкъса и аз скочих през дупката. Не знаех какво ме чака от другата страна — със сигурност нямаше да е нищо хубаво, но вероятно щеше да има по-малко зъби от новата ми приятелка.

Снори ми беше казал, че воалът изтънява най-силно там, където умират най-много хора. Войни, чуми, масови екзекуции — всяко място, където душите се отделят от телата в големи количества и трябва да преминат в мъртвите земи. Така че ми дойде малко изненадващо да се озова в пустиня, където нямаше сериозни изгледи да умре някой друг освен мен.

Всяка част от света съответства на част от мъртвите земи — където и да връхлети нещастието, преградата между двете места се стопява. Казват, че в Деня на хилядата слънца умрели едновременно толкова много хора на толкова много места, че воалът между живота и смъртта се разкъсал и така и не зараснал напълно. Оттогава некромантите се възползват от тази слабост.

— Там! — Гласът на туземеца ме върна в настоящето и открих, че сме стигнали до върха на дюната. Проследих посоката на сабята му и видях в падината долу, между нашата дюна и съседната, първите десетина камили от нещо, което се надявах да е голям керван.

— Слава на Аллаха! — Дарих езичника с най-широката си усмивка. В края на краищата когато си в Рим…

Още ха’тари се стекоха към нас, преди да стигнем до кервана, всичките в черно, а един от тях водеше изгубена камила. Подхвърли юздите на мъжа, който ме беше пленил, или спасил, и той се качи на животното. Аз трябваше да слизам по дюната пеш и да се хлъзгам през цялото време.

Докато стигнем до кервана, той се беше разкрил в цялата си дължина — поне сто камили, повечето натоварени със стока в платнени вързопи, отрупали гърбиците им, и големи делви, висящи по две от всяка страна — конусовидните дъна стигаха почти до пясъка. На двайсетина от камилите имаше ездачи, облечени в бяло, светлосиньо или тъмно каре, а още дузина езичници ги следваха пеш, омотани в купища черен плат, и вероятно се потяха. Най-отзад се влачеха няколко дръгливи овце — истинска екстравагантност, като се има предвид колко струваше вероятно поенето им.