Марк Лоуренс - Колелото на Осхайм

— Дръж! — Тарел, която беше замахнала с ятагана, го тикна в ръцете ми. Мечът на ха’тарския воин — сигурно го беше прибрала от останките на първия скелет.

— Мамка му! — Отстъпих встрани от следващия нападател и отнесох главата на този зад него.

Още пет или шест ни атакуваха в плътна групичка. За миг се поколебах дали да се предам, или да изровя дупка. Нито едно от двете не даваше големи надежди. Преди да имам време да разгледам други варианти, някаква едра фигура се вряза сред немъртвите, кършейки костите им с остър пукот. Покрай мен прелетя един ха’тари на камила с размахан ятаган, следван от още свои другари.

След броени мигове шейхът и синовете му слизаха от животните си до нас, като крещяха заповеди и размахваха саби.

— Оставете палатките! — ревеше шейх Малик. — Насам! — И посочи към долината, виеща се сред дюните около нас.

Не след дълго колона мъже и жени куцукаха зад яздещия шейх, ограден от синовете си и воините от собственото си племе, докато ха’тарите се сражаваха в тила срещу ордите скелети, които мокрият пясък продължаваше да бълва.

Половин миля по-нататък се присъединихме към останалите ездачи на шейха, стоящи на пост около натоварените камили, които бяха успели да съберат от пустинята.

— Ще пътуваме цяла нощ. — Шейхът се изправи в стремената на призрачно бялата си камила, за да се обърне към нас. — Без спиране. Който изостане, няма да го чакаме.

Погледнах Яхмин, който се взираше напрегнато в баща си.

— Ха’тарите ще се справят с умрелите, нали? — Не можех да си представя, че едни мокри скелети ще представляват кой знае каква заплаха за воини на камили.

Яхмин хвърли поглед към мен.

— Когато костите не кротуват, това означава, че иде джин — от празните пространства.

— Джин ли? — В ума ми изникнаха приказките за вълшебни лампи, веселяци с копринени шалвари и изпълняване на три желания. — Те наистина ли са толкова лоши като мъртвите, които се опитват да ни изядат?

— По-лоши. — Яхмин извърна очи. Сега приличаше по-малко на ядосан млад мъж и повече на уплашено дете. — Много, много по-лоши.

— Та значи, тези джинове… — Бяхме изминали не повече от две мили, но някак си сред дюните вече бе ден, жарък, ослепителен и непоносим както винаги. С излизането си от реката на времето, вместо да навлезем в следващия ден, сякаш се върнахме в предишния — слънцето изгря от запад, повтаряйки на обратно залеза, на който бяхме станали свидетели преди много часове. Чувството беше определено смущаващо, а предвид последните ми премеждия „смущаващо“ не бе никак мека дума! — Я ми разкажи повече за тях. — Всъщност нямах никакво желание да знам повече за джиновете, но ако Мъртвия крал пращаше още свои слуги за ключа, хубаво би било да знам поне от какво бягам.

— Същества от невидим изгарящ огън — отвърна Махуд от дясната ми страна.

— Строителското слънце ще ги привлече — обади се Яхмин отляво. Яздеха от двете ми страни по време на цялото пътуване, вероятно за да ми попречат да разговарям със сестрите им.

— Бог е създал три същества, притежаващи силата на мисълта — извика назад към нас шейх Малик. — Ангелите, хората и джиновете. Най-великият от всички джинове, Шейтан, се опълчил на Аллах и бил низвергнат. — Шейхът забави хода на камилата си, за да се приближи до нас. — Има много джинове, които танцуват в пустинята, но те са от по-нисшия вид. В тази част на Сахар има само един велик джин. От него трябва да се боим.

— Казваш ми, че Сатаната идва за нас? — Плъзнах поглед по върховете на дюните.

— Не. — Белите зъби на шейх Малик блеснаха. — Той живее дълбоко в Сахар, където хората не могат да пристъпят.

При тези думи се поотпуснах на седлото.

— Това е само негов братовчед. — И шейхът пришпори камилата си към челото на колоната.

Опърпаният ни керван продължи между дюните, ограничаван от скоростта на ходещите ранени — изгорени от светлината на Строителското слънце, потрошени от ударната вълна, която беше стигнала до нас минути по-късно, и разкъсани от ноктите на отдавна мъртви хора, изникнали от пясъците.

Аз яздех, прегърбен над зловонното си добиче, поклащайки се от хода му, и се потях в робата си, копнеейки час по-скоро да стопя милите между нас и безопасността на стените на Хамада. Но някак си знаех, че няма да успеем. Може би дори само споменаването на джина беше подпечатало съдбите ни. Като говориш за дявола…

Строителското слънце оставяше след себе си невидим огън — това всеки го знаеше. Даже в Червения предел имаше места, все още омърсени от сянката на Хилядата слънца. Места, където човек ще открие, че кожата му без причина се покрива с мехури, и ще умре по ужасен начин през следващите няколко дни. Наричаха ги Обетованите земи. Един ден те щели да бъдат отново наши, но не скоро.