Энн Райс - Вещиците - Лашър

Затова спеше неспокоен, повърхностен, безопасен сън в приятната компания на дъжда, който падаше навсякъде около него, но не го докосваше, защото той лежеше под високия покров на огромното дърво.

Внезапно в ума му блесна образът на обезобразеното бяло тяло, което спеше под него, ако за смъртта може да се използва такава мека дума като „сън“. Само живите спяха. А съществото под него бе срещнало смъртта не за първи път, но дали за последен? Бледо, разкривено, победено отново след векове, погребано в дупка в земята.

Майкъл се събуди със сепване и за малко да изкрещи.

Видя през желязната ограда, че цялата къща свети. Стори му се, че мярна някого на втория етаж. Май беше Еужения. Горката старица. Сигурно го беше чула. Вероятно е видяла и телата.

Върна лопатата в бараката, а дъждът се засили и донесе до него прекрасния си аромат. Чу се изтрещяване на гръмотевица, небето се разкъса от светкавица и капките забарабаниха по главата, по лицето, по ръцете му.

Той отключи портата и отиде до чешмата край басейна. Свали си пуловера и се изми до кръста. Болката още не си отиваше, сякаш нещо го гризеше отвътре, и той усети, че лявата му ръка е леко изтръпнала, но все пак можеше да свива пръстите си. Обърна се към дъба. В мрака под него не се различаваше нищо.

Дъждът отми кръвта на Лашър от плочите. Валеше силно, на едри капки, и изличи всичко, не остана дори петънце.

Майкъл стоеше и гледаше, мокър до кости. Много му се искаше да запали цигара, но знаеше, че дъждът ще я загаси. Видя през прозореца на дневната Аарън — още седеше до масата, сякаш не бе помръдвал оттам. До него някак отпуснато стоеше Юри. Появи се и друг човек, когото не познаваше.

Всички бяха в къщата. Е, беше неизбежно. Знаеше, че все някой ще се появи — Беатрис, Мона, който и да е…

Мина по измитите плочи и се запъти към вратата на къщата.

Отпред бяха паркирани две полицейски коли със запалени светлини, а пред портата се бяха събрали хора, сред които Райън и Пиърс. Мона също бе там — по тениска и джинси. Щом я видя, изведнъж му се доплака.

Господи, защо не ме арестуват, зачуди се той. Защо не влизат в двора? Откога ли са тук? Колко време копах гроба?

Вече всичко му изглеждаше някак неясно и неразличимо.

Видя, че няма линейка, но това не означаваше нищо. Може би жена му бе умряла и вече я бяха откарали. Трябваше да иде да провери какво се е случило. Няма да им позволи да го отведат, преди да я целуне за сбогом.

Тръгна към предните стъпала.

Райън го видя и веднага заговори:

— Майкъл, слава богу, че се връщаш. Случило се е нещо непростимо. Вероятно е някакво недоразумение. Станало е веднага след като си излязъл. Обещавам ти, че няма да се повтори.

— Какво е станало? — попита Майкъл.

Мона се взираше в него с безизразно красиво лице. Очите й бяха невероятно зелени и той си спомни думите на Лашър за бижутата. Очи-бижута.

— Пълна бъркотия с охранителите и сестрите — каза Райън. — Кой знае защо всички са се прибрали у дома. Дори Хенри си е отишъл. Останал е само Аарън, който е спял горе.

Мона направи лек отрицателен жест на Майкъл, като вдигна меката си детска ръка. Беше много красива.

— Как е Роуан? — попита Майкъл. От думите на Райън бе разбрал само, че тя е още жива.

— Добре е — отвърна Райън. — Очевидно е останала сама в къщата за известно време, а вратата е била отключена. Явно някой е казал на охранителите, че вече няма нужда от тях. Някакъв свещеник от енорийската църква, но още не можем да го открием. Както и да е, на сестрите било казано, че Роуан е…

— Но тя е добре, нали?

— Работата е там, че нищо не е пипнато. Еужения е била в стаята си през цялото време, не че е имало голям смисъл от това. Нищо не се е случило. Мона и Юри заварили къщата пуста, събудили Аарън и ме повикаха.

— Разбирам — каза Майкъл.

— Не знаехме къде си. После Аарън си спомни, че си излязъл на дълга разходка. Доколкото мога да преценя, няма никакви щети. Разбира се, онези хора са уволнени и назначихме нови.

— Да, разбирам — кимна Майкъл.

Качиха се по стълбите и тръгнаха по коридора. Всичко изглеждаше нормално, червеният килим си беше на стълбището, а ориенталският — пред вратата. По пода не личеше нищо необичайно.

Майкъл погледна Мона, която стоеше зад чичо си. Джинсите й бяха много впити по тялото. Той си помисли, че цялата история на модата през двайсети век щеше да е съвсем различна, ако не съществуваше този здрав и еластичен джинсов плат, опънат по женските бедра.