Энн Райс - Вещиците - Лашър

— Върви да се изкъпеш — каза му кротко. — Почини си. Но първо свали панталоните, чорапите и обувките. Ще се отървем и от тях.

Събуди го светлината на утрото. Той седеше в нейната стая, до леглото, а тя се взираше в светлината, сякаш наистина я виждаше. Не си спомняше кога е заспал. По някое време през нощта й разказа цялата история. Всичко. Каза й и историята на Лашър, как го бе убил, как бе забил чука във фонтанелата на главата му. Не знаеше дали е говорил достатъчно силно, за да го чува. Бе разказал всичко монотонно. Поне така си мислеше. Тя сигурно би искала да знае, че всичко е свършило. Нали бе казала на шофьора на камиона, че се връща у дома.

Щом приключи с разказа си замълча, затвори очи и чу мекия глас на Лашър в ума си — говореше за Италия, за красивата слънчева светлина, за детето Исус; зачуди се колко от това знаеше Роуан. Зачуди се дали душата му сега е някъде там горе, дали свети Ашлар ще се върне отново. Къде ще се появи следващия път? В Донелайт? Или пак тук, в тази къща? Нямаше как да узнае.

— Дотогава ще съм вече мъртъв, това е сигурно — каза тихо той. — Трябвал му е цял век да се добере до Сузан. И все пак не мисля, че е още тук. Мисля, че е открил светлината. Жулиен също е открил светлината, вероятно дори му е помогнал. Може би думите на Евелин са истина.

И той й изрецитира тихо поемата, като замълча преди последния стих.

Изчака малко и добави:

— Мъчно ми е за него. Ужасен съм, но направих каквото трябваше. Направих го по прости причини, ако любовта на човек към жена му и детето му може да се нарече проста причина. Но има и по-големи основания. Пък и знаех, че другите няма да могат, че той пак ще ги изкуси, ще ги спечели на своя страна. Така щеше да стане, защото той беше чиста душа. И това е най-ужасното.

След това заспа. Струваше му се, че е сънувал Англия, заснежени долини и големи катедрали. Помисли си, че може би ще сънува подобни неща известно време. Вероятно дори цял живот. Отново заваля въпреки слънцето. Беше приятно.

— Скъпа, искаш ли да ти изпея нещо? — попита той тихо, после се засмя. — Знам само около двайсет и пет стари ирландски песни. — И в този миг нервите му не издържаха или може би го прекърши споменът за лицето на Лашър, който говореше за пеещите хора, споменът за големите му невинни сини очи. Видя пак гладката черна брада и мустаците над горната му устна, детската му жизненост, полугласното му тананикане, когато искаше да им покаже каква е била мелодията.

„Господи, аз го убих“, помисли си Майкъл и потрепери.

Утро. Вече е утро, не се безпокой. Стани.

Хамилтън бе влязъл в стаята.

— Искаш ли кафе? Ще постоя малко при нея. Тя изглежда… много хубава тази сутрин.

— Тя винаги изглежда хубава — отвърна той. — Благодаря ти, ще сляза долу за малко.

Майкъл излезе и тръгна по стълбите.

Цялата къща бе светла, а дъждът проблясваше по чистите стъкла на прозорците.

Още надушваше миризмата на огъня, който Мона бе запалила в камината в спалнята, за да изгори дрехите му. Прииска му се и той да запали огън в голямата камина в салона и да изпие кафето си там, докато слънцето и пламъците стоплят плътта му. Прекоси салона до първата камина, любимата му, с резбованите в мрамора цветя. Седна по турски на земята и се облегна на камъка. Нямаше сили да приготвя кафе, нито пък да носи дърва и съчки. Не знаеше кой е в къщата в момента. Не знаеше и какво ще прави.

Затвори очи. Мъртъв, той е мъртъв, ти го уби. Свърши се. Предната врата се отвори и затвори. Аарън влезе в стаята. В първия миг не забеляза Майкъл, а после се сепна при вида му.

Беше гладко избръснат и носеше бледосиво вълнено сако, чиста бяла риза и вратовръзка. Гъстата му бяла коса беше сресана красиво, а очите му изглеждаха отпочинали и ясни.

— Знам, че никога няма да ми простиш — каза Майкъл, — но трябваше да го направя. Трябваше. Всъщност това бе истинската причина за присъствието ми тук.

— О, не се притеснявай за това — каза Аарън успокояващо. — Дори не мисли за него. Изхвърли го от ума си изцяло. Аз просто — не можах да ти помогна. Не можех да го сторя.

— Защо? Заради мистерията около това същество или ти дожаля за него, или пък го обичаш?

Аарън се замисли. Озърна се наоколо, като че да се увери, че са сами, пристъпи бавно напред и седна на креслото със заострената облегалка.