Энн Райс - Вещиците - Лашър

Умът му не можа да намери никакво обяснение. Беше се сковал от страх. Слезе внимателно и безшумно по стълбите и надникна през вратата.

На леглото седеше високо и слабо момиче с червено-златиста коса, която се спускаше по грациозния й гръб. Беше я видял долу на улицата! Сега бе прегърнала Роуан, която седеше в леглото и се притискаше към нея, да, притискаше се, и сучеше от голата й гръд.

— Така, мамо, пий, пий — каза то, а от големите му зелени очи се стичаха сълзи. — Пий, мамо, боли ме, но пий! Това е нашето мляко, нашето силно мляко.

После огромното момиче се отдръпна назад, отметна косата си и обърна към Роуан лявата си гърда. Роуан засука жадно и лявата й ръка се вдигна, сякаш да хване главата на момичето.

То видя това и просълзените му очи се разшириха още повече. Приличаха много на очите на Лашър! Лицето й имаше съвършена овална форма с красива ангелска уста.

Роуан издаде някакъв приглушен звук и в следващия миг изправи гръб, а лявата й ръка се вкопчи в косата на момичето. Отдръпна се от гърдите му и от устата й излетя ужасен писък:

— Майкъл, Майкъл, Майкъл!

Свлече се към таблата на леглото, сви колене и се взря в момичето, като го сочеше с пръст.

То скочи и запуши ушите си с ръце.

— Майкъл!

Високото момиче заплака, лицето му се сгърчи от мъка като на бебе, големите му зелени очи се присвиха.

— Недей, мамо, недей. — Дългите й пръсти запушиха устата на Роуан, която обаче пак извика:

— Майкъл, убий го! Убий го. Спри го, Майкъл.

Момичето политна към стената.

— Мамо, мамо, недей…

— Убий го! — ревеше Роуан.

— Не мога — изкрещя Майкъл. — Не мога да го убия. Господи, помогни ми!

— Тогава аз ще го убия — изпищя Роуан, посегна встрани и сграбчи пистолета от нощната масичка. Хвана го с двете си треперещи ръце, присви очи и натисна спусъка. Изстреля три куршума право в лицето на момичето. Замириса на изгорял барут.

Лицето на момичето заприлича на счупена порцеланова маска, от която се лееше кръв. Дългото й слабо тяло се присви и падна тежко и безшумно на пода, косата й се пръсна като ветрило върху килима.

Роуан свали пистолета и заплака. Плачеше за момичето. Вдигна ръка към устата си, за да задуши риданията си, смъкна се от леглото и с олюляване посегна да се хване за едната му колона.

— Затвори вратата — каза тя с груб, задавен глас. Изглеждаше, сякаш всеки миг ще припадне.

После пристъпи с мъка напред, цялата разтреперана от усилието, коленичи до момичето и занарежда през сълзи:

— О, Емалет, детето ми, малката ми Емалет.

Момичето лежеше мъртво с разперени ръце, отворена риза и окървавено лице. Косата й, тънка и красива като на Лашър, бе цялата в кръв. Дългите слаби ръце бяха протегнати встрани като деликатни клони на дърво насред зима.

— Детето ми, горкичкото ми детенце — плачеше Роуан.

После се наведе и отново засука от гърдите на момичето.

В стаята беше съвсем тихо, чуваше се само звукът от устните й. Роуан изцеди лявата гърда и се премести на другата, сучеше яростно и жадно.

Майкъл гледаше всичко това онемял.

Най-сетне тя се отдръпна от момичето, обърса уста и издаде нисък стон, разкъсващо ридание.

Майкъл коленичи до нея. Тя се взираше в мъртвото момиче. После затвори очи, като че искаше да проясни зрението си. На едната гърда на момичето бе останала капчица мляко и Роуан протегна ръка, обърса я с пръст и я облиза.

В очите й още имаше сълзи, когато погледна към Майкъл така, сякаш искаше да му каже, че знае всичко. Тя знаеше какво се е случило. Тя беше Роуан. Излекувана.

Внезапно сълзите й рукнаха още по-силно и тя хвана ръцете му като че да го успокои, макар че и нейните бяха съвсем студени и трепереха.

— Не се тревожи повече, Майкъл — рече Роуан. — Не се тревожи. Аз ще я погреба под дървото. Никой няма да разбере. Ще я погреба. Ще я сложа при него. Ти вече направи достатъчно, аз ще се погрижа за дъщеря си.

Облегна се назад и заплака тихо и задавено. Затвори очи и главата й се отпусна настрани. Продължаваше да гали ръцете на Майкъл и да повтаря:

— Не се тревожи. Боже, детето ми, милото ми детенце, Емалет. Сама ще я положа в земята. Сама.

22 ч.

5 август 1992 г.

Света Катерина Сиенска (1347–1380) — монахиня от манастира „Каещи се сестри“ на св. Доминик, посветила живота си на грижите за болните и бедните и замонашена още седемгодишна. — Бел.прев.

Думи на Миранда от „Бурята“, Шекспир, V действие, I сцена. — Бел.ред.