Энн Райс - Вещиците - Лашър

— Най-простото нещо?

— Да, онова, което ти стори с Лашър. Най-простото нещо.

Майкъл не отговори.

— Но остава да се свърши още много — рече Аарън. — Семейството още не е наясно, че вече е в безопасност, но скоро ще разбере. Ще настъпят някои промени, когато хората осъзнаят, че всичко е приключило, че вече могат да отворят капаците и да пуснат слънцето.

— Да, така е.

— Ще извикаме лекари за Роуан, ще направим всичко по силите си. Мислех да взема една касета с много хубав канон. Беа каза, че Роуан го обича. Веднъж го пуснали, когато била у тях. У Беа. Всъщност по-точно „у нас“.

— А вярваш ли на всичко, което ни разказа Лашър — за талтошите, за легендите, за малките хора?

— И да, и не — отвърна Аарън, замисли се за момент и добави: — Не искам никакви мистерии вече. — Изглеждаше някак изненадан от собственото си спокойствие. — Искам да бъда със семейството си, искам Деидре да ми прости, че не й помогнах, Роуан да ми прости, че позволих това да й се случи. Искам и ти да ми простиш, задето допуснах да бъдеш наранен и оставих цялото бреме на твоите плещи. А после искам да забравя.

— Значи семейството победи. Жулиен победи — рече Майкъл.

— Ти победи — отбеляза Аарън. — А Мона тепърва ще побеждава — добави с усмивка. — Каква дъщеря може да ти бъде само. Мисля, че трябва да ида до Амелия стрийт да я видя. Тя каза, че е толкова влюбена в Юри, че ако не й се обади до полунощ, ще полудее! Щяла да полудее като Офелия. Трябва да видя и Вивиан, и Древната Евелин. Искаш ли да дойдеш с мен? Много е хубаво да се разхождаш по булеварда. Не е далеч, само на десет пресечки.

— Не сега. Може би после. Ти отивай.

Замълчаха.

— Те искат да идеш там — рече Аарън. — Мона се надява да се заемеш с реставрацията на къщата. Не е поддържана от години.

— Красива къща. Виждал съм я.

— Има нужда от твоята намеса.

— Може пък и да го направя. Върви, хайде.

На следващата сутрин отново заваля. Майкъл седеше под дъба и гледаше гроба.

Райън излезе да поговори с него, но остана на пътеката и не посмя да си накаля обувките. Майкъл разбра, че явно въпросът не е спешен. Райън изглеждаше отпочинал, сякаш някак бе усетил, че всичко е свършило. Може би трябваше да знае.

Райън дори не погледна към парчето земя около гроба, то и без това изглеждаше съвсем като влажната рохкава пръст около корените на дървото, където не бе пораснала трева.

— Трябва да ти кажа нещо — рече Майкъл.

Райън спря и на лицето му се появи тревога и страх, но се овладя и кимна бавно.

— Вече няма опасност — продължи Майкъл. — Вече няма опасност за никого. Можеш да освободиш охраната. Остави само една сестра за през нощта. Освободи и Хенри, ако искаш. Пенсионирай го или каквото решиш. Може да го изпратиш в къщата на Мона.

Райън не каза нищо, само кимна отново.

— Оставям на теб да решиш какво ще кажеш на останалите — рече Майкъл, — но те трябва да знаят, че вече няма опасност. Никоя жена няма да пострада повече. Никой вече няма да умре. Не и заради него. Ако от Таламаска се свържат с теб, изпрати ги при мен. Не искам жените да се страхуват. Нищо няма да се случи, те са в безопасност. Обаче не зная нищо за смъртта на двамата лекари. Абсолютно нищо.

Райън понечи да му зададе въпрос, но размисли и пак кимна.

— Ще се погрижа за всичко — рече той. — Не бива да се безпокоиш повече за това. Ще се заема и с въпроса за лекарите. А това за Хенри е добра идея, ще го изпратя в къщата на Амелия стрийт. Не мисля, че Патрик ще възрази. Дойдох просто да разбера как си, но виждам, че си добре.

Майкъл кимна и се усмихна леко.

След обяда отново седна до леглото на Роуан. Беше отпратил сестрата, защото не можеше вече да понася присъствието й. Искаше да остане сам. Пък и тя беше намекнала, че трябва да иде да види своята собствена болна майка в болницата, затова той й каза: „Всичко тук е наред, върви. Върни се към шест“. Тя остана много доволна.

Застана до прозореца и я погледа как се отдалечава, как пали цигара, преди да стигне до ъгъла, и после бърза да хване трамвая.

Отвън стоеше висока млада жена и се взираше в къщата, опряла ръце на оградата. Червеникавозлатистата й коса беше дълга и красива. Момичето бе много слабо, като повечето млади жени днес. Може би беше някоя братовчедка, дошла да посети болната. Той се надяваше да не е така. Отдръпна се от прозореца, за да не го види. Ако позвънеше, нямаше да отвори. Хубаво му беше, че най-сетне остана сам.

Върна се и седна пак в креслото.

Пистолетът лежеше на мраморната масичка — голям и грозен — или може би красив, зависи дали човек харесваше оръжията. Майкъл нямаше нищо против тях, но не му харесваше да го гледа там, защото си представяше как го взима и изстрелва куршум в главата си. После се вгледа в Роуан и си помисли: „Не, не и докато ти имаш нужда от мен, скъпа. Няма да го направя. Не и преди да се случи нещо…“.