Энн Райс - Вещиците - Лашър

Върна се на плочите до портата и съблече пуловера и ризата си. Облече пак пуловера и внимателно хвана откъснатата глава за косата. Събра в шепа парчетата кожа и кости, които се бяха пръснали настрани. Остатъците избърса с носната си кърпа, сложи всичко в ризата си и направи вързоп.

Изведнъж му се дощя да имаше буркан — щеше да прибере всичко в него. Не, по-добре да го зарови. Къщата бе мрачна и тиха, но той не можеше цяла нощ да се занимава с това. Роуан имаше нужда от него, Аарън също. Може би и той бе пострадал. А трябваше да се погрижи и за още две тела. Сигурно скоро щеше да се появи някой от семейството. Както винаги.

Отнесе главата до дъба и заключи желязната порта към задния двор, да не би някой от братовчедите да се появи.

Лопатата беше в бараката. Никога не я беше използвал — имаше си градинари, но ето че сега му се налагаше да зарови труп посред нощ.

Земята под дъба беше кална заради честите дъждове и не му беше трудно да изкопае сравнително дълбок гроб. Проблем бяха корените. Наложи се да се отдалечи повече от дънера и накрая успя да направи тясна и неравна дупка, която с нищо не напомняше правоъгълните гробове от филмите. Набута тялото вътре и хвърли отгоре прогизналия от кръв вързоп с главата. Скоро летните жеги щяха да настъпят и трупът щеше да изгние много бързо.

Закапа дъжд. Благословен дъжд. Майкъл погледна към черната дупка. От тялото се виждаше само едната бяла ръка, която не приличаше съвсем на човешка. Пръстите бяха твърде дълги, а кокалчетата — много големи. Беше като направена от восък.

Майкъл вдигна глава към тъмните клони на дърветата. Да, наистина започваше да вали, но през зеленината бяха успели да се промъкнат едва няколко капки.

Градината беше студена и тиха, съвсем пуста. Къщата за гости в дъното не светеше. Не се чуваше никакъв шум от съседите зад стената.

Той отново погледна към безформения гроб. Ръката вече беше по-малка и по-тънка, като че се бе стопила, а пръстите се сгърчваха и губеха форма.

Нещо засия в мрака — малка зелена светулка. Майкъл падна на колене, плъзна се напред към неравния край на дупката и се подпря с две ръце от лявата и дясната й страна. Посегна надолу и се опита да улови зеленото блещукащо нещо.

За малко да изгуби равновесие, но все пак успя да докосне твърдите краища на смарагда. Дръпна силно и откъсна верижката от окървавения плат. И ето го отново, роден от мрака, кацнал на калната му длан.

— Ето те и теб! — прошепна Майкъл.

Значи съществото го бе носило на врата си, под дрехите.

Майкъл завъртя камъка в ръка и загледа как улавя звездната светлина. Беше великолепен, но не събуди у него никаква емоция. Никаква. Само тъга и мрачно удовлетворение, че бе открил смарагда на Мейфеър, че беше успял да го избави от забравата, да го извади от необозначения гроб на онзи, който най-сетне бе умрял.

Умрял.

Изведнъж зрението му се замъгли. Погълна го мрак и необятна тишина. Той стисна златната верижка със смарагда и я пъхна в джоба на панталоните си. Затвори очи, отново му се зави свят и за малко да падне в гроба. После градината се появи пред погледа му — проблясваща и смътна. Ръката в дупката вече не се виждаше изобщо. Вероятно посипали се буци пръст я бяха покрили, така както щяха скоро да покрият цялото тяло.

Чу се шум. Май някой затвори порта или пък идваше от къщата.

Трябваше да побърза, нищо че бе уморен и замаян. Да побърза.

За около петнайсет минути успя да нахвърля достатъчно пръст в дупката.

Дъждът вече шепнеше около него, просветваше по лъскавите листа на камелиите, по каменните плочи на пътеката.

Майкъл постоя до гроба опрян на лопатата. Изрецитира на глас строфа от поемата на Жулиен:

После рухна на колене под дъба и затвори очи. Болката бумтеше в гърдите му, сякаш търпеливо бе изчакала да свърши и сега се завръщаше.

За момент не можа да си поеме дъх, но после се отпусна — телом и духом — и дишането му отново се нормализира.

Лежеше там като заспал, ако бе възможно да се заспи след това, което бе сторил. Дори започна да сънува. Стори му се, че се е обърнал и се е спуснал към благословения мрак, където го чакаха другите, за да го разпитат, да го успокоят и вероятно да го упрекнат. Нима навсякъде около нас има призраци? Дали е нужно само да заспим, за да се изправим пред тях и да чуем писъците им? Не знаеше. Старите образи се върнаха на отделни проблясъци. Но той не можеше да си позволи да потъне в тях. Не можеше да си позволи да измине целия път надолу…