Энн Райс - Вещиците - Лашър

Лашър спря като вкаменен, взираше се към предната част на къщата. Пред вратата във форма на ключалка стоеше Жулиен — неподвижен, усмихнат, със скръстени на гърдите ръце.

Майкъл скочи към Лашър, който се изви леко встрани, завъртя се и хукна по стълбите.

Майкъл вече чувстваше тежест в гърдите. Посегна към черното расо на Лашър, но не успя да го хване. Чу че Столов крещи нещо зад гърба му и усети ръката му на рамото си.

Но на площадката на стълбището, пред вратата към задната част на къщата, пак стоеше Жулиен. Щом го видя, Лашър се обърна и за малко да падне. Изправи се бързо, хукна по коридора на втория етаж и затича по стълбите към третия.

— Пусни ме! — изкрещя Майкъл на Столов и го изблъска назад.

— Не, няма да го убиеш. Няма.

Майкъл се извъртя, стисна Столов за брадичката, отблъсна го силно назад и той полетя по стръмното стълбище.

За миг Майкъл се втренчи невярващо в мъжа, който се стовари на пода, разкривен от болка.

Но Лашър бе стигнал до спалнята на третия етаж и Майкъл дори чу как дърпа резето.

Хукна след него и заудря с юмруци по вратата. Удари я с рамо, веднъж, два пъти, после се отдръпна назад и я изрита така силно, че най-сетне я разби. Малкият грамофон свиреше тихо. Прозорецът към покрива на верандата беше отворен.

— Не, Майкъл, за бога, не го прави — шепнеше Лашър. — Какво толкова съм сторил, исках само да живея.

— Ти уби детето ми! — изкрещя Майкъл. — Ти докара жена ми до ръба на смъртта. Ти се всели в моето собствено дете, подчини го на мрачната си воля, ето какво направи. Уби жена ми, унищожи я, както си унищожил майка й и нейната майка, всички онези жени! Ще те убия! Ще те убия с удоволствие! Ще те убия в името на свети Франциск, в името на свети Михаил, в името на Света Богородица и на Детето Исус, което толкова много обичаш!

Сви юмрук и го заби в лицето на Лашър. Той понесе удара, олюля се встрани и внезапно започна да танцува в кръгове. От носа му течеше кръв.

— Господи, недей, моля те, недей.

— Значи искаше да си в плът, а? Е, добре, сега ще видиш как умира плътта.

— Но аз знам това, изпитах го. Господи, помогни ми! — извика Лашър.

Майкъл се хвърли отново към него, но той го ритна силно в крака и го удари така, че Майкъл полетя назад към стената. Беше изумен колко силни са тези слаби, крехки на вид ръце.

Успя да се изправи. Беше замаян. Отново почувства болка в гърдите. Не, не сега.

— Проклет да си — изсъска той, — проклета да е силата ти, но този път тя няма да е достатъчна.

Завъртя се към Лашър, но той избегна удара с лека, почти грациозна стъпка встрани и белият му юмрук се заби в челюстта на Майкъл, преди той да успее да вдигне ръка да се защити.

— Майкъл, чукът! — чу се гласът на Жулиен.

Чукът. Беше на перваза на прозореца. Чукът, с който се бе въоръжил, когато търсеше натрапника в къщата преди няколко дни, но откри единствено Жулиен в мрака! Втурна се към него, стисна дръжката, обърна се, вдигна го с две ръце над главата си и заби острия край в главата на Лашър.

Заби го, през косата и нежната кожа, право във фонтанелата, която така и не се бе затворила. Устата на Лашър оформи съвършен овал от изумление. От главата му пръсна кръв. Ръцете му полетяха нагоре, като че да спрат червената струя, но после паднаха, щом кръвта зашуртя в очите му. Майкъл измъкна чука и го удари отново, този път по-дълбоко. Всяко човешко същество щеше да умре още при първия удар, но не и това създание — то още се държеше, олюляваше се, а от главата му бликаше кръв.

— Господи, помогни ми! — проплака Лашър, а кръвта се стичаше на струйки около носа и устата му. — Господи, защо? Защо? — зави той. Приличаше на Исус с трънения венец — цялото му лице беше в кръв.

Майкъл пак вдигна чука, но в този миг се появи Норган — със зачервено от ярост лице. Той се хвърли да предпази Лашър, но Майкъл вече замахваше.

Човекът умря в мига, в който металът се заби в челото му. Падна назад и Майкъл едва успя да измъкне чука от главата му.

Лашър се олюляваше и плачеше тихо, а кръвта шуртеше по черната му коса. Обърна се към прозореца — той беше отворен! В мрака отвън, на покрива на верандата, стоеше млада жена, на чиято шия блестеше златна верижка със смарагд. Беше облечена с рокля на цветя до коленете, а черната й коса падаше по лицето. Тя кимна на Лашър.

— Да, идвам, скъпа моя — прошепна той и политна напред. Успя да се изправи и се прехвърли през прозореца на покрива на верандата. — Моята Анта, чакай ме, не падай.

Щом се изправи в цял ръст, той с мъка запази равновесие. Майкъл изпълзя през прозореца и скоро се изправи на покрива. Момичето бе изчезнало, а нощта бе сребърна от сиянието на луната.