Энн Райс - Вещиците - Лашър

„Господи, рекох си, не ме интересува, не ме интересува!“ Крещях от удоволствие. То ме поглъщаше отново и отново, докато в ума ми не остана нищо, абсолютно нищо.

Напълно замаян, осъзнах, че съм се отдръпнал от жената, а тя се присвива на масата пред мен, сякаш нещо излизаше от утробата й, където бях посял семето си.

— Не, не искам да гледам това! Спрете го! — изкрещях аз. — Господи, прости ми! — Но цялата зала звънтеше от смях, див, безумен смях, който се примесваше с тътена на тъпаните и воя на гайдите в оглушителна какофония. Запуших уши с ръце, защото не издържах повече. Започнах да вия като животно, но не чувах гласа си.

Между краката на вещицата се появяваше нов талтош — първо се подадоха дългите хлъзгави ръце, които се удължаваха пред очите ми — пръстите ставаха по-дълги, още докато се плъзгаха по масата. Накрая излезе и главата — тясна и влажна. Докато майката пищеше от болка, то се роди — роди се знаещо, изтласкваше се от утробата й и ме гледаше с очи, в които се четеше разум! Хлъзна се навън и започна да расте — очите му блестяха, устата зееше отворена, безупречната му кожа искреше като на човешко бебе. То падна върху майка си и започна да суче — първо от едната, а после от другата гърда. Накрая се изправи пред тълпата, която крещеше и виеше ликуващо: „Талтош, талтош! Направи още един. Направи жена, направи талтош, преди да е изгряло слънцето!“.

— Не, не, спрете! — изкрещях аз, защото това новородено създание, това безумно дете, този странен олюляващ се гигант, бе легнал върху жената и я обладаваше така, както аз го бях сторил преди това.

След малко доведоха още една вещица и я положиха пред мен, накараха ме да се наведа над нея и членът ми веднага се събуди.

Къде бяха моите светци?

Хората в залата започнаха да тропат и да пеят нещо под съпровода на тъпаните. Гласовете им се сляха в нисък и безкраен вой.

Когато се отдръпнах, очите ми се извъртяха нагоре и вече не можех да виждам нищо. Някой плисна вино в лицето ми, а от новата жена се раждаше дете и хората отново закрещяха:

„Талтош, талтош, талтош!“ А накрая: „Женски е! Вече имаме мъж и жена!“.

Всички като че обезумяха от радост. Отново се хванаха за ръце и затанцуваха лудо в кръгове, търчаха по стълбите само за да скочат оттам. Видях лицето на господаря, беше изкривено от гняв и ужас. Той клатеше трескаво глава и ми крещеше нещо, но думите му не се чуваха.

— Да се раждат до сутринта! — пищяха хората. — После ще ги изгорим!

Едва успях да се изправя на колене. Видях ги как отвеждат първородното — момчето, което сега беше високо колкото мен, и го хвърлят в огнището.

— Спрете, спрете, в името на Бог! — изкрещях аз, но никой не ме чуваше. Сам не можех да се чуя. Не чувах дори и писъците на момчето в огъня, въпреки че виждах как агонията разкривява гладкото му лице. Сведох глава в отчаяние и занареждах: „Господи, помогни ни. Това е вещерство. Спри ги, Боже, помогни ни, те ни размножават, за да ни пожертват, ние сме техните жертвени агнета. Господи, моля те, нека това спре, нека това спре!“.

Тълпата ревеше, люлееше се, издаваше силно и сякаш безкрайно жужене. После се извисиха писъци, по-силни от моя.

Войници бяха разбили портите! Бяха стотици — изливаха се като вълна в залата. Бяха облечени с ризници, носеха щитове и мечове. Срещу тях се втурнаха овчари и орачи с вили и копачи в ръце.

— Вещици, вещици! — ревяха войниците.

Аз се вдигнах на крака и изкрещях неистово, за да ги накарам да млъкнат.

Но сечта беше започнала — глави хвърчаха от раменете, пронизаните пищяха за милост. Мъжете се биеха, за да защитят жените. Дори малките деца не бяха пощадени.

Нападателите се хвърлиха срещу мен, хванаха ме и ме изнесоха от залата заедно с другите чудовища, новородените, и техните майки — вещиците. Озовахме се навън, в студената нощ, огласявана от писъците на ранените, отекващи в хълмовете.

— Господи Боже, помогни ни, помогни ни — виках аз. — Помогни ни, това е зло, това не е твоята справедливост. Не. Накажи виновните, само виновните! Господи Боже!

Хвърлиха ме върху каменния под на катедралата и ме повлякоха по пътеката. Огромните витражи се пръскаха навсякъде около мен. Видях пламъци. Задушавах се от черния гъст дим, тялото ме болеше, защото бе жестоко ожулено от влаченето по камъните. Видях как яслите потънаха в пламъци, а вързаните животни заблеяха сред огъня, без да могат да се освободят.

Накрая ме хвърлиха пред гробницата на свети Ашлар.

— През прозореца, през прозореца! — крещяха всички. Аз се надигнах на колене и видях, че всички дървени пейки и орнаменти в катедралата горят. Димът поглъщаше всичко. Писъците на ранените бяха оглушителни. Внезапно нечии ръце ме вдигнаха, залюляха ме напред-назад, напред-назад, и ме хвърлиха към огромния прозорец с витража на светеца!