Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Това беше всичко и след като го прочетох, в стаята се възцари тишина. Моли взе последната дъсчица от ръката ми и я притисна към гърдите си, след това впери очи в нея, сякаш се опитваше да разчете буквите, които не познаваше. Накрая събра мълчаливо всички дъсчици и излезе от стаята.

Когато се върна, се наведе над сандъка с восъчните свещи, след това отвори съседния, където имаше тънки розови свещички.

— Но аз исках само…

— Шшшт. Тези са безплатно. Миришат на рози и ще ти осигуряват спокойни сънища. На мен са ми любими и съм сигурна, че ти също ще ги харесаш. — Говореше с приятелски тон, но когато ги постави в кошницата ми, почувствах, че иска да си тръгна. Изпрати ме до вратата и я отвори внимателно, за да не събуди баща си.

— Довиждане, Новия — рече тя и ми се усмихна. — Чипоноска. Не знаех, че ме е наричала така. А и никой от съседите не ми е казвал. Може пък и да са забравили. Както и да е. Важното е, че вече го знам. Името, дадено ми от майка ми.

— Отива ти — казах аз във внезапен изблик на галантност и когато тя се загледа в изчервените ми бузи, побързах да си тръгна. Останах изненадан, че навън вече се стъмва. Имах да купя още няколко неща и за последното — кожа на катерица — се наложи да моля пред вратата на един вече затворен магазин. Накрая продавачът отключи с неохота, като не пропусна да ми натякне, че обичал вечерята си топла.

Подтичвах нагоре по една стръмна уличка към крепостта, когато неочаквано чух зад мен тропот на копита. Конете идваха откъм пристанището и ако се съдеше по звука, ездачите им ги пришпорваха здраво. Да се препуска из тесния пренаселен град бе наистина опасно занимание. Отдръпнах се встрани и зачаках, любопитен да узная кой е този смелчага, дето рискува да си навлече гнева на Бърич, ако някой от конете пострада. За моя изненада това бяха Славен и Искрен, яхнали два еднакви врани коня. Искрен носеше виолетов жезъл, каквито дават на вестоносци с особено важни новини. Когато ме зърнаха до стената, и двамата дръпнаха юздите толкова рязко, че конят на Славен се подхлъзна и едва не падна.

— Бърич ще припадне, ако разбере как се отнасяте с конете — извиках уплашено, забравил с кого говоря. Славен издаде нечленоразделен звук, а Искрен се засмя дрезгаво.

— Значи и ти като мен си помисли, че е призрак. Ей, момко, здравата ни изплаши, да знаеш. Ама прилича на него, нали, Славен?

— Искрен, ти си глупак. Дръж си езика зад зъбите. — Славен дръпна юздите, за да овладее коня си, после си оправи кафтана. — Какво правиш толкова късно на пътя, копелдако? Какво беше намислил, да не си тръгнал към града?

Бях свикнал с омразата в думите на Славен. Но този път долавях нещо повече. Обикновено той не си даваше труда да направи нещо друго, освен да ме заобиколи с някое презрително подмятане или да се дръпне настрани, сякаш мириша неприятно. Изненадата ме накара да отвърна припряно:

— Не, господине, връщам се от града. Федрен ме прати на покупки. — И вдигнах за доказателство кошницата.

— Пратил те значи. Добре го измисли, няма що. Ама че съвпадение, копеле. — Отново запрати тази дума в лицето ми.

Сигурно съм изглеждал обиден и смутен, защото Искрен изсумтя недоволно и се намеси:

— Не му обръщай внимание, момче. И двамата бяхме изненадани да те срещнем тук. Току-що пристигна един речен кораб, с вдигнат флаг, че носи важно съобщение. А когато двамата с принца слязохме долу да узнаем какво е то, се оказа, че е от лейди Търпение. Принц Рицарин е мъртъв. И изведнъж те виждаме като призрачно подобие на мъртвия и естествено…

— Ти си пълен идиот, Искрен — изсъска злобно Славен. — Защо не събереш целия град на площада и да съобщиш новината на всички още преди кралят да я е узнал? И не внушавай на това копеле разни идейки, че приличал на Рицарин. И без това, доколкото чух, е започнал да надига твърде много глава. Хайде, размърдай се. Трябва да отнесем съобщението.

Славен отново дръпна юздите на коня и заби шпори в хълбоците му. Изпроводих го с поглед и за един кратък миг си помислих, че би трябвало веднага щом се прибера да намина към конюшните и да прегледам дали устата на бедното животно не е разранена. Но по някаква неясна причина вдигнах глава към Искрен и казах:

— Значи баща ми е умрял.

Той стоеше неподвижно на коня. Макар и по-едър и набит от Славен, Искрен яздеше много по-добре от него. Вероятно защото беше роден войник. Той ме изгледа мълчаливо, след това каза:

— Да, момко. Брат ми е мъртъв. — С което призна, макар и между двама ни, че е мой чичо, и струва ми се, оттогава започнах да го гледам с други очи. — Скачай на седлото зад мен, момче. Ще те откарам в крепостта.