Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Защото си незаконороден принц и заложник на собственото си кръвно наследство. За момента, както вече казах, не представляваш заплаха за краля. Твърде си млад, освен това си му подръка и може да те управлява. Но той гледа напред във времето. И ти също трябва да гледаш напред. Островитяните стават все по-дръзки в нападенията си. Идат неспокойни времена. Населението от крайбрежието започва да недоволства, хората настояват да се увеличи броят на патрулните кораби, някои дори говорят, че е време да построим свой боен флот и да нападаме, вместо да чакаме да ни нападнат. Но Вътрешните херцогства не желаят да плащат за строеж на кораби, нито за подготовката за морска война. Оплакват се, че кралят мисли само за крайбрежието и не се интересува от земеделието. Планинците също гледат ревниво на използването на техните проходи. Търговските такси се покачват, с всяка година. Търговците пък на свой ред недоволстват и се оплакват от това. На юг, в Сандседж и земите отвъд, е настъпила небивала суша и времената са трудни. Там всички ни проклинат, сякаш кралят и принц Искрен са виновни за това. Искрен е чудесен партньор за чашка, но е далеч от войника и дипломата, какъвто несъмнено беше Рицарин. Предпочита да ходи на лов за елени или да слуша менестрели край огнището, а не да пътува по заснежени пътища, само за да поддържа връзките с останалите херцогства. Рано или късно, ако нещата не се променят, хората ще се огледат и ще кажат: „Какво пък толкова, като има копеле? Рицарин трябваше да вземе властта, той отдавна да се е справил с всичко. Може да е строг и упорит, но знае как да преодолява трудностите и не би позволил на чужденците да ни тъпчат.“

— Значи Рицарин все още може да стане крал? — попитах аз и изведнъж усетих безпокойство и вълнение. Представих си триумфалното му завръщане в Бъкип, евентуалната ни среща и… После какво?

Сенч сякаш четеше мислите ми.

— Не, момче. Избий си го от главата. Дори народът да го поиска, съмнявам се той да прекърши думата си и волята на краля. Но не изключвам открито негодувание, бунтове и въстания, с други думи, все неприятни събития за един тръгнал да се скита на свобода незаконороден. Въпросът с теб трябва да бъде решен окончателно — по един или друг начин. Или ще си оръдие в ръцете на краля, или отиваш в гроба.

— Оръдие в ръцете на краля. Ясно. — Изведнъж се почувствах потиснат. Трябваше да кажа сбогом на прекрасното синьо небе и свободните пътища. Представих си, че съм като кучетата и ловните соколи на краля — винаги подръка, постоянно готов да се хвърля след посочената жертва. Но само по негова воля.

— Няма да е чак толкова лошо — успокои ме Сенч. — Повечето затвори си ги вдигаме самите ние. Също както и свободата е само наше дело.

— Значи никога няма да мога да пътувам, така ли? — попитах и кой знае защо, това ми се стори ужасно важно.

— Не бих казал. Всъщност ще видиш много места. Без излишен шум, когато е в полза на кралската фамилия. Не е кой знае колко по-различно от начина, по който пътуват принцовете. Да не мислиш, че Рицарин можеше да си избира къде да иде? Смяташ ли, че на Искрен му е приятно, когато го пращат да посещава градовете, опустошени от островитяните, да слуша оплакванията на пострадалите нещастници и укорите им, задето никой не се е погрижил да ги защити? Един истински принц няма кой знае каква свобода, когато въпросът опре до това къде да отиде и какво да прави. Само Рицарин сега разполага с времето си.

— Но не може да се върне в Бъкип, нали? — попитах аз и гласът ми неволно потрепери.

— Не може. Не си заслужава да разбърква умовете на хората, като се мярка насам. По-добре да остарее в забрава.

Хвърлих парченцата от вазата в жарта.

— Е, поне може да се скита където иска… — помърморих. — А аз не мога да сляза дори до града…

— Толкова ли е важно това за теб? Да се скиташ из един мръсен пристанищен град?

— Там има други хора… — Спрях разколебан. Дори Сенч не знаеше за моите приятели. Накрая събрах смелост и продължих: — Те ме наричат Новия. И не си мислят „този е копелето“ всеки път, когато ме поглеждат. — Никога не го бях казвал, но изведнъж осъзнах с какво ме привлича градът.

Сенч въздъхна и потъна в мълчание. След няколко минути взе да ми разказва как може да се отрови човек с помощта на ревен и спанак, стига да са замесени в подходяща пропорция, без въобще да се използва истинска отрова. Доста по-късно ми хрумна, че думите му относно Рицарин са били почти пророчески.