Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Два дни след това с изненада научих, че Федрен поискал да бъда изцяло на негово разположение за няколко часа. Бях още по-учуден, когато той ми връчи списък на припаси, които искаше да бъдат закупени от града, заедно с достатъчно злато, за да го направя, че даже и две допълнителни медни монети за мен. Очаквах Бърич или някой друг от учителите ми да възрази, но вместо това те ме подканиха да се захващам незабавно със задачата. И ето че излязох през портата, с голяма кошница в ръка и безброй радостни мисли, свързани все с неочаквано придобитата свобода. Взех да пресмятам месеците, от които не бях слизал в града, и се оказа, че са се превърнали в година. Никой не ми бе казал кога трябва да се върна и бях сигурен, че ще успея да открадна час или два за себе си.

Разнообразието на продуктите в списъка изискваше да кръстосвам из целия град. Нямах представа за какво биха могли да послужат неща като „гребен за суха коса на морска русалка“, или „шиник диви орехи“. Може би му трябваха, за да си прави мастило, реших, след като не успях да ги открия в първите няколко магазина и се отправих към пристанищния пазар, където всеки с чаршаф и нещо за продан можеше да се обяви за търговец. „Сухата коса на морска русалка“ се оказа морска тръстика, която открих почти веднага и научих, че е често използвана съставка при задушената риба. Орехите ми отнеха малко повече време, защото, както се оказа, ги карали от вътрешността, а не по море, и търговците, които ги предлагаха, се брояха на пръсти.

Но най-сетне намерих и тях, сред кошници с таралежови бодли, дървени мъниста и зелени шишарки. Жената, която клечеше до чаршафа, беше на преклонна възраст и косата й беше по-скоро сребриста, отколкото сивкавобяла. Ако се съдеше по чертите на лицето й, тя идваше от планините.

— Кепет — обади се жената от съседната сергия, след като приключих с покупките. Погледнах я и реших, че се обръща към старицата, на която току-що бях платил. Но тя гледаше мен.

— Кепет — повтори настойчиво и аз се зачудих какво ли означава това на нейния език. Приличаше на молба, но старицата се загледа към улицата, аз свих рамене, кимнах на по-младата й съседка и повдигнах пълната кошница.

Не бях изминал и десетина крачки, когато отново чух някой да вика: „Кепет!“. Обърнах се и видях, че двете жени са се вкопчили една в друга. Възрастната държеше младата за китките, а тя на свой ред се дърпаше и риташе, за да се освободи. Околните търговци бяха наскачали и прибираха стоката си преди да е пострадала. Изведнъж сред хората край мен се мярна странно познато лице.

— Кървящо носле! — възкликнах аз.

Тя се извърна към мен и за момент си помислих, че съм сбъркал. Все пак беше минала цяла година от последния път, когато я бях видял. Възможно ли бе да се е променила толкова много? Черната коса, която преди се полюшваше на къси къдрици, сега се спускаше до раменете й. Вместо познатите оръфани панталони и износено палто, тя носеше блуза и пола. Всичко това в първия момент ме обърка. Дори бях готов да си тръгна, но тя ме погледна втренчено и повтори:

— Кървящо носле ли казахте?

— Ами да. Кървящо носле. Не си ли ти Моли Кървящото носле?

Тя вдигна ръка и отметна един кичур от челото си.

— Аз съм Моли Свещарката. Но май не ви познавам. Кой сте вие, благородни господине?

Смутен, реагирах, без да мисля. Наострих вътрешните си сетива и долових в нея нервност и необясним страх.

— Не ме ли помниш? — попитах. — Аз съм Новия.

Очите й се разшириха от изненада, после тя се засмя, сякаш се бях пошегувал. Бариерата между нас се пръсна като сапунен мехур и изведнъж тя отново стана онази Моли, която познавах. След минута между нас съществуваше такава близост, каквато бях изпитвал само към Носльо. Смущението ни изчезна. Около вкопчените в схватка жени се беше образувала тълпа, но ние тръгнахме по павираната улица. Похвалих я за избора на полата и тя с гордост ми съобщи, че от няколко месеца вече предпочитала да носи поли и рокли вместо панталони. Тази била на майка й, но трябвало да се преправи малко, преди да й стане. На свой ред Моли изрази възхищение от дрехите ми и едва сега осъзнах колко различен й изглеждам. Бях си сложил най-хубавата риза, а ботушите ми лъщяха като на войник пред парад — въпреки опасенията на Бърич ги носех вече повече от година. Попита ме с какво си изкарвам прехраната и аз й казах, че един от писарите в крепостта ме е взел за чирак. Казах й също, че ще му трябват две рула насмолена хартия — пълна измислица от моя страна, която обаче ми даде възможност да повървя малко повече с нея. Тя също носеше кошница, пълна с пакетчета, в които имаше изсушени треви за ароматизиране на свещи, както ми обясни. Похвали се, че правела най-добрите свещи в Бъкип, дори другите двама майстори свещари в града го признавали. Наминавала през пазара често, за да търси нови миризми за свещите си. Имала дори свещи с билки в тях — димът им успокоявал коликите на разплакано бебе.