Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Не, благодаря ви. Бърич ще смъкне две кожи от гърба ми, ако разбере, че съм позволил да натоварят с двойна тежест животно от неговата конюшня по този калдъръм.

— Прав си — съгласи се Искрен. А после добави: — Съжалявам, че трябваше да го узнаеш по такъв начин. Просто не помислих. А и видението беше толкова нереално… — За момент долових тъгата, която се опитваше да прикрие, после той се наведе към ухото на коня, прошепна му нещо и препусна нагоре. Останах сам на вече тъмната уличка.

Ръмеше ситен дъждец. Погледнах към крепостта, черен масив на фона на нощното небе, с единични светлинки по стената. Искаше ми се да захвърля кошницата и да побягна накъдето ми видят очите, и никога да не се връщам. Дали някой щеше да ме потърси? Съмнявах се. Но накрая преместих натежалия си товар в другата ръка и започнах бавно да се изкачвам по хълма.

Бърич ме подстрига за траура. Остави косата ми дълга не повече от един пръст. След това си обръсна брадата, косата, дори веждите. Бледите петна по лицето му контрастираха ярко с червендалестите му бузи и нос и сега той изглеждаше по-странно даже от горяните с техните начернени зъби, които понякога слизаха в града. Децата втренчваха ужасени очи в тези странни хора и си шепнеха уплашено зад гърбовете им, но при вида на Бърич направо онемяваха от ужас. Мисля, че имаше нещо в погледа му, нещо, което ги стряскаше. Виждал съм кухи отвори в череп с повече живот, отколкото през онези дни трепкаше в очите на Бърич.

Славен прати някой да се скара на Бърич, задето ме е подстригал и си е обръснал главата. Траурът бил подходящ за коронован крал, не за човек, който абдикира доброволно. Бърич само погледна човека и той побърза да си тръгне. Искрен също отряза косата си и се обръсна, за да покаже, че скърби за брат си, и някои от старите войници в крепостта последваха примера му, защото Рицарин бе техен боен другар. Но това, което направи Бърич, ми се струваше прекалено. Хората се спираха и го гледаха втрещени, а аз исках да го попитам защо трябва да скърбя по баща, когото никога не съм познавал и който не бе пожелал дори да ме види. Но и този път ме спираше изражението на очите му.

Понякога имах чувството, че умрелият е Бърич. Сякаш тялото му се задвижваше от някаква хладна, изкуствена сила, която го караше да изпълнява ежедневните задачи със студена и безчувствена прецизност. През тези дни Лиска се сближи още повече с господаря си и не изоставаше от него нито на крачка. На няколко пъти надниквах в ума й, но долавях само мъка заради страданията на нейния господар.

Зимната буря продължаваше да изпитва издръжливостта на скалите. Дните бяха студени, без никакъв намек за наближаване на пролетта. Погребаха Рицарин в имението Върбови гори. В крепостта имаше пости, но само за един ден. Изглеждаше по-скоро като дежурно спазване на ритуала. Да се скърби открито беше проява на лош вкус. Общественият живот на принца бе приключил с неговото абдикиране, толкова по-нетактично от негова страна бе да привлече вниманието към себе си със своята преждевременна смърт.

Близо седмица след като баща ми почина се събудих от вече добре познатото раздвижване на въздуха из стаята и жълтеникавата светлина ме подкани да ставам. Изправих се и изтичах нагоре по стълбите. Посрещнах с радост възможността да намеря утеха в една позната и уютна обстановка. Когато седнах до Сенч, той вдигна ръка и я положи на щръкналата ми коса. Известно време стоя така, загледан в огъня.