Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Ето ни отново заедно, момче — промърмори накрая, сякаш нямаше какво повече да се каже. След това потърка косата ми.

— Бърич ме подстрига.

— Видях.

— Отвратително е. Боде ме и не мога да спя. Качулката ми пада. И изглеждам глупаво.

— Изглеждаш като момче, което скърби за баща си.

Замълчах. Досега смятах, че подстригването ми е само страничен акт от траура на Бърич. Но Сенч беше прав. Това беше знак, че синът скърби за баща си, и нямаше нищо общо с кралските традиции. Но мисълта само ме ядоса още повече.

— И защо трябва да скърбя за него? Та аз дори не го познавах.

— Той ти беше баща.

— Оставил е майка ми да ме гледа. Тръгнал си, като узнал за мен. Баща! Не го беше грижа за мен. — Никога не бях произнасял гласно тези думи. Това ме разгневи още повече — безсмисленият траур на Бърич и сега тихата печал на Сенч.

— Откъде си толкова сигурен? Слушаш каквото ти казват другите. Още си малък, за да разбираш всичко. Никога не си виждал как дива патица се преструва на ранена, за да отвлече хищниците от малките си.

— Не вярвам в това — заявих, но изведнъж почувствах, че съм изгубил доскорошната си увереност. — С нито една своя постъпка той не показа, че държи на мен.

Сенч ме загледа. Изглеждаше по-стар и уморен от друг път. Очите му бяха зачервени.

— Ако ти знаеше, че го е грижа, щяха да го узнаят и други. Когато порастеш и станеш мъж, ще разбереш какво му е струвало всичко това. Да се откаже от теб, само за да те запази. Да накара враговете си да те игнорират.

— И затова така и не го видях и няма да го видя, докато съм жив — отвърнах прегракнало.

Сенч въздъхна.

— Което ще е много по-далеч от този момент, отколкото ако те беше признал за свой наследник. — Той млъкна, после попита предпазливо: — Какво искаш да знаеш за него, момче?

— Всичко. Но ти откъде го познаваш?

— Познавал съм го през целия му живот. Аз… съм работил с него. Много пъти. Бяхме като ръка и ръкавица, както казват сред народа.

— Ти ръката ли беше, или ръкавицата?

Колкото и грубо да се държах, Сенч отказваше да ми се ядоса.

— Ръката — отвърна той след кратко замисляне. — Невидимата ръка, облечена в кадифената ръкавица на дипломацията.

— Какво искаш да кажеш?

— Че има дела, които могат да се извършат… — Той се покашля. — Има действия, които помагат за решаването на трудни дипломатически въпроси. Да накарат противници да седнат на масата за преговори. Уж случайни събития…

В този момент светът ми се преобърна. Реалността се стовари върху ми с внезапността на видение и аз за пръв път осъзнах какъв е Сенч и какъв ще стана аз.

— Като например, ако някой умре, а наследникът му е по-сговорчив в преговорите ли? По-склонен да приеме нашия възглед за нещата, или може би по-страхлив…

— Да. Сега си по-близо до истината.

Заля ме хладна вълна. Ето значи за какво са били всички уроци. Понечих да се надигна, но Сенч внезапно ме хвана за рамото.

— Човек може да преживее две години, или пет, или още повече, отколкото е смятал, че са му отредени, и да спомогне с мъдрост и толеранс за важни и продължителни преговори. Друг път малко детенце може да се излекува неочаквано от мъчителна кашлица и от благодарност майка му да открие положително зрънце в предложения, които доскоро е отхвърляла. Ръката не винаги носи смърт, момчето ми. Не винаги.

— Но достатъчно често.

— Никога не съм те лъгал за това. — Долових две неща в гласа на Сенч — оправдание и болка. — Но младостта е безжалостна.

— Не искам да уча повече при теб. Мисля да отида при Умен и да му кажа, че трябва да си намери някой друг, който да убива хора заради него.

— Това е решение, което можеш да вземеш само ти. Но аз те съветвам да не го правиш. Поне засега.

— Защо? — попитах, стреснат от спокойствието му.

— Защото ще обезсмисли всички усилия, които Рицарин положи за теб. И ще привлече към теб ненужно внимание. А точно в този момент това не е никак желателно. — Говореше бавно и аз знаех, че всяка дума е вярна.

— Защо? — повторих, този път шепнешком.

— Защото има такива, които жадуват да напишат „край“ на историята на твоя баща. Най-лесно това може да стане, като те премахнат. Точно тези хора ще следят внимателно как реагираш на вестта за смъртта му. Дали не си намислил нещо? Ще се превърнеш ли в проблем, който трябва да решават?

— Какво?!

— О, момчето ми — рече той и ме притегли към себе си. За пръв път долових в думите му състрадание. — Дошло е време да си по-нисък от тревата. Разбирам защо Бърич те подстрига, но съжалявам, че го е направил. Ще ми се никой да не си спомня кой е баща ти. Ти си толкова неопитен още… но послушай ме. Засега се постарай да не променяш нищо в поведението си. Изчакай поне няколко месеца, по-добре година. После ще решаваш. Не сега…