Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Наблюдатели, а не войници за охрана, от това се нуждае островът — заяви той, обяснявайки защо за кулата на Стражевия остров се грижат само старци. Някои от тях наистина имаха някакъв опит, но повечето бяха бегълци от Нитбей, подгонени от кредитори, а също джебчии и застаряващи курви — представени от Келвар като улегнали хора, които се нуждаят от сигурно препитание. Както вече споменах, всичко това ми беше известно от приказките в кръчмите и от политическите обзори, които ми правеше понякога Сенч. Но въпреки това запазих за себе си всички коментари и изслушах мълчаливо Бърич, докато описваше в подробности предстоящите ми задължения. Не за пръв път си давах сметка, че ме смята за малко изостанал. Изглежда, приемаше мълчанието ми за смущение или объркване.

И така, заехме се с маниерите, които според Бърич, другите деца възприемали дори само като се навъртали около възрастните: първи аз трябва да поздравявам, когато срещна някого, или ако вляза в стая, където има хора, а да си тръгвам, без да се сбогувам, не е възпитано. Трябва да наричам хората по име, а ако са по-възрастни и по-издигнати от мен, каквито ще бъдат повечето хора от свитата по време на пътуването, да добавям и титлата им. След това какво трябва да правя, преди да изляза от стаята. Накрая стигнахме до поведението на масата. Да внимавам къде ми е мястото, кой е настанен на челно място, да се храня със същата бързина като него, да следя тостовете и да не отпивам преди другите. Да поддържам разговор със съседите и да слушам внимателно, когато ме заговорят. И така нататък. И така нататък. Докато накрая не започнах да си мечтая за няколко часа работа с такъмите. Забелязал, че се разсейвам, Бърич ме сръга в ребрата.

— Гледай това също да не го правиш. Приличаш на идиот, като седиш и кимаш с празен поглед. Не си въобразявай, че никой няма да го забележи. И не се блещи така, когато те поправям. Седни изправено и си придай любезно изражение. Не тази глуповата усмивка. Ах, Фиц, какво ще правя с теб? Как да те пазя, като ти сам викаш „ела мечко, изяж ме“? И защо ли въобще си им притрябвал?

Последните два въпроса издадоха истинските му притеснения. Май наистина бях малко глупав, за да не ги забележа. Не той заминаваше, а аз. Без никаква уважителна причина изборът им да падне върху мен. За пръв път, откакто се познавахме, нямаше да може да ме наглежда и пази. А от смъртта на баща ми не беше минало чак толкова много време. Бърич сигурно се питаше дали някой не подготвя още един подобен фатален удар. Представих си какво щеше да е за него, ако се окаже, че съм „изчезнал“. Въздъхнах, сетне побързах да добавя с небрежен глас, че най-вероятно им трябва още някой, който да наглежда конете и да изпълнява прищевките на благородниците. Искрен не тръгваше без своя, верен вълкодав Леон. Само преди два дни ме бе похвалил колко добре се грижа за него. Разказах за това на Бърич и забелязах, че на лицето му се изписва облекчение. Темата неусетно се прехвърли от маниерите към правилните грижи за кучето на принца. И ако уроците по маниери бяха досадни, тези бяха просто непоносими. Когато той най-сетне ме освободи, си тръгнах с олекнали крака.

Останалата част от деня ми беше като в мъгла, което ми спечели няколко забележки и дори пошляпване от страна на Ход. Накрая тя поклати глава, въздъхна и ми каза да си вървя и да се върна, когато мислите ми отново са в учението. Изслушах я с нескрита радост. Мисълта, че ще напусна Бъкип и ще пътувам, ме изпълваше с трепетно очакване. Все още не знаех причината, поради която ме бяха избрали, но не се съмнявах, че Сенч ще разполага с нужния отговор. По суша ли ще пътуваме, или по море? Пътищата до Нитбей не бяха от най-добрите, както бях чувал, но това не ме безпокоеше. Двамата със Сажда все още не бяхме излизали на продължителен поход. Но пътуване по море, с истински кораб… Затичах към крепостта по една пътека, която минаваше през скалистия хълм. Единствената растителност бяха няколко прегърбени от постоянния вятър брези и нисък храсталак. Слънцето и лекият ветрец играеха с короните на храстите и мятаха стрелкащи се сенки по пътеката. Вдигнах очи, заслепен от светлината, и когато отново погледнах пред себе си, на пътеката пред мен стоеше кралският шут.

Заковах на място и го погледнах учудено. Дори се огледах машинално за краля, въпреки че беше абсурдно да го срещна тук. Не, шутът беше съвсем сам. При това навън! Само тази мисъл бе достатъчна, за да ме побият тръпки. Всички знаеха, че кралският шут не може да понася дневната светлина. Но ето го пред мен — с разноцветната риза и шарените панталони. Очите му не бяха така безцветни, както ги бях видял при първата ни среща. Докато ме оглеждаше, застанал на няколко крачки от мен, забелязах, че са сини, но съвсем избледнели, като капка синкав восък върху снежнобяла покривка. Белотата на кожата му също се оказа илюзорна, защото на ярка светлина се виждаха множество розови жилки, които я покриваха като оплетена мрежа. Ами това е кръв, осъзнах и потреперих. Кръвта прозираше през кожата.