Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Дори учителят със своя ученик?

Сенч вдигна глава и заби в поглед в един от най-тъмните ъгли на стаята.

— Не — рече той и след малко добави: — Може би само след две седмици ще разбереш защо.

Повече не говорихме за това. Доколкото си спомням, тогава бях на тринадесет.

Събудих се преди луната да предаде небесното си царство, учуден, че въобще съм спал. Предната вечер до късно с Бърич бяхме подреждали багажа ми и на сутринта бях готов да тръгна още несдъвкал последния залък от закуската.

Което е невъзможно, когато ще пътува голяма група. Слънцето беше високо над хоризонта, когато най-сетне всички се събрахме и бяхме готови.

— Кралската свита — предупреди ме Бърич — винаги пътува с много багаж. Пък и Искрен тръгва с тежестта на кралския меч зад гърба си. И това трябва да се вижда дори от зяпачите по друмищата. Вестта ще стигне до Келвар и Шемшай преди принцът да пристигне. Ръката на господаря е на път да уреди противоречията им. И то с такава строгост, че втори път да не посмеят да ни занимават с дребните си ежби. Това е хитростта на доброто управление. Да накараш народа да живее по такъв начин, че почти да не се налага да се намесваш.

И така Искрен потегли с помпозност, която със сигурност дразнеше войника в него. Ратниците носеха на гърдите си неговите цветове, както и Еленовите гербове на Пророците, а зад тях яздеше един отряд редовна армия. Гледката, поне в моите младежки очи, беше достатъчно впечатляваща. Но за да смекчи малко засиленото военно присъствие, Искрен бе поканил неколцина благородници, на които вероятно разчиташе, за да разсее скуката от дългия път. Имаше също ловни соколи и кучета и соколари и кучкари и музиканти и бардове, един кукловод, многобройна прислуга, носачи, готвачи, миячи, перачи и какви ли още не, които оформяха опашката на нашата колона.

Моето място бе някъде по средата на колоната. С моята вярна Сажда яздехме до една богато украсена носилка, поклащаща се между два кротки сиви коня. Хендс, едно доста интелигентно момче от конюшнята, отговаряше за тях, а аз трябваше да се грижа за старата лейди Дайми, която никога не бях виждал. Когато най-сетне благоволи да се покаже на площада, беше така омотана в шалове, че не можах да различа почти нищо от лицето й, а острият й парфюм накара Сажда да се отдръпне с недоволно пръхтене. Веднага щом се настани на меките възглавници и кожи в носилката, старата дама нареди перденцата да бъдат дръпнати, въпреки че утрото бе приятно и прохладно. Двете момичета, които я придружаваха, си тръгнаха с видимо облекчение и на нейно разположение останах аз. Сърцето ми се сви. Бях се надявал, че поне една от девойките ще пътува в носилката с Дайми и ще се грижи за нея. Кой ще го прави сега? Какво разбирах аз от нуждите на една възрастна жена? Реших да следвам съветите на Бърич относно това как трябва да се държи един млад човек с възрастна дама: да бъда внимателен и любезен, да се усмихвам и да се опитвам да я забавлявам. Старите жени нямат нищо против да прекарват времето си в компанията на млади мъже, бе повторил на няколко пъти Бърич. Приближих се към носилката и вежливо попитах:

— Лейди Дайми? Удобно ли сте настанена? — Измина една дълга минута без никакъв отговор. — Удобно ли ви е? — повторих малко по-високо.

— Млади човече, престанете да ми досаждате! — чух свадлив глас отвътре. — Ако има нещо, ще ви повикам.

— Моля за прошка — отвърнах тихо.

— Казах да ме оставите на мира! — продължи да мърмори жената. — Ама че глупак.

Реших, че ще е най-добре да послушам съвета й, въпреки че бях смутен и объркан. Малко след това чух да надуват рог и колоната потегли, за което можеше да се съди по вдигналите се далеч пред нас облаци прах. Измина още известно време преди конете пред нас да се размърдат. Хендс даде знак и ние също поехме по пътя. Свирнах тихичко на Сажда и тя наостри уши, готова да следва всяка моя команда.