Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Желае ли нещо достопочтената госпожа?

— Не говори с пълна уста — изсъска злобно тя. — И престани да ми досаждаш. Глупак!

И така се продължи. Пътят следваше извивките на бреговата линия и с темпото, с което се движехме, ни бяха необходими цели пет дни, за да стигнем до Нитбей. Освен две малки селца, сцената около нас се състоеше предимно от обветрени скали, чайки, зелени ливади и от време на време по някое криво дръвче. Но за мен този пейзаж притежаваше неописуема красота, защото всеки завой на пътя ме отвеждаше в места, които не бях виждал.

Към края на пътуването лейди Дайми стана още по-нетърпима и на четвъртия ден се превърна в несекващ водопад от оплаквания, за повечето от които не можех да направя нищо. Носилката й се клатела твърде много и й ставало лошо. Водата, която съм й бил носел от потока, била прекалено студена, тази от моя мях — прекалено топла. Ездачите и конете пред нас вдигали прах и разбира се, го правели нарочно. Да съм им кажел да престанат с тези просташки песни. Докато се занимавах с нея, не ми оставаше време да мисля за лорд Келвар и за това дали наистина ще се наложи да го убия.

Рано на петия ден видяхме дима от огнищата на Нитбей. По обед вече можехме да различим по-големите сгради, както и стражевата кула. Пътят се спусна в широка долина, а отпред се ширнаха сините води на залива. Брегът тук бе покрит с пясък и рибарските ладии бяха плоскодънни, а платната им пърхаха на вятъра като чайки. Нитбей е плитък залив, в който не могат да навлизат тежки кораби, но затова пък гледката е направо чудесна.

Келвар изпрати почетната гвардия да ни посрещне, което ни забави допълнително, докато офицерите си разменяха любезности.

— Погледни ги само — сръга ме Хендс. — Като кучета, които се душат под опашките.

Кимнах на забележката му. След малко отново потеглихме и скоро се озовахме на улиците на Нитбей.

Всички останали се отправиха към двореца на лорд Келвар, само ние с Хендс трябваше да придружим лейди Дайми по няколко тесни странични улички до странноприемницата, в която тя настояваше да се настани. Ако се съдеше по унилата физиономия на съдържателя, тя бе идвала тук и преди. Хендс откара конете с носилката в конюшнята, а аз трябваше да хвана старата госпожа за ръката и да я подкрепям по пътя й към стаята. Чудех се какво ли толкова пикантно е яла — едвам понасях дъха й. Тя ме освободи на вратата и ме заплаши с най-ужасни наказания, ако посмея да не се върна точно след седем дни. Когато си тръгвах, почувствах симпатия и съжаление към съдържателя, защото гласът на лейди Дайми вече кънтеше из къщата и се виждаха забързани слуги.

С олекнало сърце яхнах Сажда и подканих Хендс да побързаме. Препуснахме по улиците на града и успяхме да се присъединим към опашката на процесията тъкмо когато тя влизаше в крепостта.

Бейгардската твърдина е издигната върху равно плато, което не предлага никакви стратегически предимства, но затова пък е укрепена със стени и ровове, които евентуалният противник трябва да преодолее преди да се изправи пред каменните стени на самата крепост. Хендс каза, че нито една атака не е достигала отвъд втория пръстен ровове и аз бях склонен да му вярвам. Докато минавахме по моста, работниците, които укрепваха различни участъци от стената и разширяваха рововете, спряха работата си и почтително склониха глави пред пристигащия в града престолонаследник.

Щом вратите на крепостта се затвориха зад нас, започна втора тържествена церемония. Наложи се да останем на конете, под палещите лъчи на следобедното слънце, докато Келвар и градската аристокрация приветстваха Искрен. Зазвучаха фанфари, имаше възторжени речи — и всичко това примесено с тропот на копита и конско пръхтене. Най-после се свърши. Изведнъж започна всеобщо движение на хора и животни, а стройните редици се разпаднаха.

Мъжете наскачаха от седлата и се смесиха с конярите на Келвар, които поеха юздите и почнаха да обясняват къде може да се намери вода и овес. И което бе най-важното за войниците — къде има храна и подслон за тях.

Тръгнах след Хендс, хванал юздите на Сажда — и неочаквано чух да споменават името ми. Обърнах се и видях, че Сиг от Бъкип ме сочи на един от хората на лорд Келвар.

— Ето го — това е Фиц. Ей, Фиц! Ситсуел казва, че те викали! Искрен наредил незабавно да се явиш при него. Леон не бил добре. Хендс, погрижи се за Сажда.

Почти усещах как лелеяната вечеря ми се изплъзва. Но вместо това въздъхнах и се усмихнах любезно на Ситсуел, както ме беше учил Бърич. Съмнявам се, че той въобще забеляза усмивката ми. За него аз бях само човек, когото да повика и да отведе на нужното място в този хаотичен ден. Той ме отведе до покоите на принца и си тръгна. Почуках на вратата и един от стражите ми отвори незабавно.