Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Помня добре този ден. Помня прашната завеса, увиснала във въздуха, и как двамата с Хендс разговаряхме тихо, но когато за момент забравих къде съм и се изсмях, лейди Дайми ме сгълча гневно с думите „Я тихо там!“. Помня също синьото небе, прекрасната гледка към морето от върха на първия хълм и уханието на цветя, което се носеше откъм полето. Спомням си пастирчетата, които ни гледаха и се кискаха — бяха се покатерили на една висока каменна стена и полюшваха мургавите си крачета.

През деня спирахме на два пъти, за да се поразтъпчем и да напоим конете. Лейди Дайми нито веднъж не се показа от носилката, затова пък измърмори иззад завесите, че трябвало да се сетя да й донеса вода. Прехапах устни и побързах да изпълня заръката. Това беше единственият случай, в който завързахме разговор. Спряхме когато слънцето все още бе над хоризонта. Двамата с Хендс разпънахме павилиона на възрастната дама, докато тя вечеряше в носилката си от кошница с печено дивечово месо, сирене и вино, които предвидливо си беше осигурила. За нас с Хендс имаше войнишки порции — корав хляб, твърдо сирене и сушено месо. Още преди да се нахраня, лейди Дайми ме повика и настоя да я придружа до павилиона. Когато се показа от носилката, отново бе цялата усукана, сякаш навън бушуваше виелица. Докато се подпираше на ръката ми и креташе край мен, усетих неприятната миризма на прах, плесен и парфюм, подправена с едва доловим мирис на урина. Освободи ме пред вратата на павилиона, но ме предупреди, че имала нож и щяла да го използва, ако дръзна да вляза вътре и да я обезпокоя.

— Зная добре как да го използвам, младежо! — заплаши ме възрастната дама.

За двама ни с Хендс леглата и спалнята бяха същите, каквито и за останалите войници — меката трева и наметалата ни. Но нощта бе приятна, а и ние си запалихме огън. Хендс се посмя здравата, когато му разказах за заплахите на лейди Дайми, и известно време бях обект на закачките му относно предполагаемата ми страст към нея. Накрая дори се сборичкахме и тя ни сгълча, че сме й пречили да заспи. Когато се умирихме, Хендс шепнешком ми разказа, че никой не ми завиждал за задължението и че всички, които били пътували със старата дама, били подлагани на подобни изпитания. Предупреди ме също, че най-трудната част предстои, но категорично отказа — макар да се задъхваше от смях — да ми обясни в какво ще се състои тя.

Събудих се призори от цвърченето на птиците и нетърпимата воня от препълненото нощно гърне, оставено пред вратата на павилиона на лейди Дайми. Доста усилия ми струваше да задържа малкото останало в стомаха ми от късната вечеря, докато изсипвах съдържанието на гърнето и го почиствах. По това време тя вече крещеше иззад завесата, че все още не съм й донесъл вода — и студена, и топла — и че не съм й направил кашата, чиито съставки бе оставила отвън. Хендс изчезна към огъня на ратниците, като ме остави да се справям както мога с моята тиранка. Докато успея да й поднеса закуската и да изслушам безброй упреци, останалата част от процесията почти беше готова за път. Но възрастната дама не позволи да съберем павилиона й, докато не се премести на безопасно място в носилката. Успяхме да се справим с трескава бързина и когато накрая с облекчение яхнах Сажда, установих, че не съм имал време да сложа в устата си нито залък.

Червата ми къркореха от глад. Хендс изгледа мрачното ми лице с известна симпатия и ми даде знак да се приближа към него. След това се наведе и ми заговори шепнешком:

— Изглежда, всички освен нас двамата знаят каква е. — Той кимна към носилката на лейди Дайми. — Скандалите, които вдига всяка сутрин, са почти пословични. Уайтлок каза, че често пътувала със свитата на принц Рицарин… Имала роднини навсякъде из Шестте херцогства и никаква работа, освен да ги навестява. Войниците ми разказаха, че отдавна се били научили да не й се мяркат пред погледа, защото веднага им намирала работа. А, Уайтлок ти праща и това. Каза да не очакваш, че ще имаш време да се нахраниш нормално, докато й прислужваш. Но ще се опита да ти заделя по нещичко всяка сутрин.

И ми подаде изсъхнал комат хляб с три резена шунка, покрита със студена мазнина. Вкусът им ми се стори очарователен и преглътнах лакомо първите няколко хапки.

— Ей, момко! — разнесе се пискливият глас на лейди Дайми. — Какво се мотаеш? Хвалиш се колко си умен, сигурно. Я идвай тук!

Бързо дръпнах юздите на Сажда и я насочих към носилката. Отхапах още една парче хляб и шунка и след като го посдъвках, попитах: